Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Трен Фелхорн прескочи и последната празнина между покривите. Ръцете му още стискаха арбалета.

— Това е последният път, в който проявяваш неподчинение — каза той. Гласът му трепереше от гняв. — Свираш се по покривите, за да се молиш с жрици на Ашур? Какво те е прихванало?

— Отдръпнете се! — отново кресна Арон. Сълзи се стичаха по покритото му лице. Трен не обърна внимание на вика. Той се приближи и свали маската от лицето на сина си, без да се притеснява от кинжала му.

— Разочароваш ме — каза Трен.

Кайла можеше да види, че момчето се готви да нанесе удар.

Тя стовари върху тила му камък, омотан в дебел плат. Със задавен вик Арон се свлече върху тялото на умиращото момиче.

— Отведете го — нареди Фелхорн на хората си. — Момичето го оставете.

Двама от мъжете в сиви плащове издигнаха Арон на раменете си и се отправиха към ръба на покрива. Други трима изчакваха на улицата и поеха зашеметеното момче от ръцете им.

— Къде го отвеждаме? — осмели се да попита Кайла.

— Трябва да бъде изцелен от тези глупащини — рече Трен, докато прибираше арбалета си. — Изглежда сам не съм способен да излекувам сина си от разяждащата зараза на Ашур.

Казаното бе достатъчно, за да й позволи сама да достигне до отговора.

— Ще го предадеш на жреците на Карак.

Трен я погледна:

— На мен също това не ми харесва, но нямам друг избор. Те ще го пречистят, ще премажат вярата му в Ашур. Ще си получа обратно наследника.

— Трен! — изкрещя един от хората му и се издигна обратно на покрива. — Намерихме я. Намерихме Мадлин!

— Отлично. Вържете я. Когато се върна, ще уредя скривалище, достойно за благородната ни гостенка.

Тази новина бе отстранила цялата му мрачност. Кайла се затрудняваше да повярва във видяното. Нима загрижеността му за Арон наистина бе толкова повърхностна?

Трен скочи на улицата при останалите си хора, а Кайла погледна към момичето с червена коса.

— Не знаех, Арон — промълви тя.

Трен й бе наредил да последва Арон. Когато той бе спрял край храма, тя бе изпратила сигнала. И тогава Мадлин Кинън бе избягала от храма, повела дете то със себе си. Кайла не бе повярвала на очите си. Бе се надявала, че Арон няма да се намеси и ще стои настрана, но той не бе го сторил. Когато Трен бе изникнал, Мадлин бе тичала сред непознати й улици — лесна плячка. Но момчето все още бе стояло с дъщерята на онзи идиотски свещеник. Това бе достатъчно, за да гарантира смъртта на момичето.

Кръвта, стичаща се по този покрив, бе пролята заради Кайла. Нейният сигнал бе довел Трен.

Жената коленичи и докосна шията на девойчето. Пулс, макар и плашещо слаб, имаше.

— Длъжница си ми — прошепна Кайла и намести тялото й върху рамото си.

Това беше глупаво, тя осъзнаваше. Инстинктът за оцеляване й крещеше да не си цапа ръцете и просто да остави хлапачката да умре. Но Кайла не можеше да стори това. Ако Арон узнаеше, че тя е била тази, която го е проследила… дори представа за изпълнения с огорчение и предателство поглед бе мъчителна. Той й се бе доверил, а ето как му се бе отплатила тя.

— Не умирай — тихо каза тя. — Ако твоят бог е истински, трябва да осъзнае, че имам нужда от огромна помощ.

Кайла внимателно се спусна на улицата, пазеща товара си. И през цялото време се стараеше да не мисли за мъченията, които очакваха Арон в храма на тъмния бог.

Трен Фелхорн бе един от малцината непосветени, които знаеха къде се намира светилището на Карак. Когато се озоваха близо, той взе Арон на ръце и отпрати останалите си хора. Денят, който настъпваше, и последващата нощ, щяха да се превърнат в най-значимата част на войната, продължаваща вече пет години. Хората му се нуждаеха от почивка. А вместо това той ги напрягаше извънредно. И всичко това заради сина му. Заради Ашур.

— Съзирам същината ти — каза Трен, застанал пред масивните порти на обширно и пусто имение. Образът трепна. Портата се отмести сама. Фелхорн прекрачи отвъд. Застланата с обсидиан пътека отвеждаше до огромна черна постройка, подпирана с огромни колони. Над входа й висеше лъвски череп, по чиито зъби блестеше кръв.

Двойните врати се разтвориха и напред пристъпи младеж, пристегнал косата си в дълга опашка.

— Ще те помоля да останеш отвън. Пристигането ти вече е известно на Пеларак.

Без да изчака отговор, свещеникът затвори вратата. Трен опря Ароновото тяло върху една от колоните и зачака. Бяха изминали години от последния случай, в който той се бе обръщал с молба към някого. Определено бе забравил това усещане. Той нямаше намерение да се прекланя пред жреците. Не можеше да отправя молби като обикновен простолюден. Може би можеше да им предложи някаква размяна.