Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Очите му се наляха със сълзи, натежали едновременно с лудешки смях. Него Хаерн потисна. Той бе оживял. Бе се изправил лице в лице с Лъва. Баща му щеше да побеснее… ако някога узнаеше. Хаерн нямаше намерение да допуска това. Дните му като наследник на Трен бяха приключили. Той щеше да се освободи или да умре. Каквато и да се окажеше съдбата му, той щеше да се увери, че смъртта на Делисия не е напразна.

— Намирам се в леговище на лъвове. Закриляй ме — помоли се той.

Хаерн се надигна от кревата. Сивите му дрехи бяха насечени, но разрезите бяха тънки, така че одеянията бяха използваеми. Искаше му се да разполага с маската си. Без нея все още щеше да носи лицето на Арон.

Той се усмихна още по-широко при осъзнаването, че носи лицето на мъртвец. Колцина щяха да разберат, че това е именно така?

Възглавницата му имаше калъфка, която той свали и се зае да претърсва помещението. Стъпките му бяха безшумни, а пръстите му се допираха с лекотата на пера. В стаята имаше един-единствен шкаф, в който не се криеше оръжие. Под леглото също нямаше нищо. Разочарован, юношата привърза калъфката пред лицето си. За момента трябваше да се задоволи с това прикритие.

Той се прокрадна до вратата и легна по корем пред нея. През цепнатината можа да види, че коридорът е празен. В него проблясваше самотна факла, от която идваше светлината.

Сега следваше истинското изпитание. Хаерн се изправи и внимателно изпробва вратата. Тя не беше заключена.

— Благодаря ти — прошепна той. — Но не ме изоставяй още.

Не се чуваха стъпки, шумоленето на отегчен пазач или спокойното дишане на задрямал. След като си пое дълбок дъх, Хаерн открехна вратата и се промъкна навън.

Макар коридорът да оставаше празен, за всеки случай момчето затвори след себе си.

Килимът бе дебел и мек. На всеки десетина крачки бяха разположени факли, окачени в халки върху стената. Сърцевината им пламтеше с лилав пламък. Те горяха без дим.

Коридорът го бе отвел до разклонение. И в двете посоки проходите се извиваха рязко. Хаерн нямаше представа къде в храма се намира. Единият от коридорите щеше да го отведе близо до изхода, а другият щеше да се отправя още по-навътре. Той реши да поеме надясно. Ако преценеше, че тази посока не е подходяща, щеше да се върне и да поеме по другия коридор.

Оказа се, че избраната посока е правилна, но това далеч не улесняваше нещата. Пред него се простираше огромна зала за молитви. Статуята на Карак се извисяваше пред него, страховит дори и в профил. В краката на бога пламтеше лилав пламък. Сенки трептяха върху пейките. Двама бяха коленичили пред олтара. Трети свещеник бавно обикаляше помещението и напяваше нещо, което повече приличаше на погребален, отколкото на хвалебствен химн. Той бе повдигнал ръце към тавана, а очите му бяха притворени.

Хаерн можеше лесно да се прокрадне край двамата молещи се, но обхождащият жрец представляваше по-голямо предизвикателство. Момчето се отдръпна назад в коридора. Усещаше, че времето му изтича бързо. Не биваше да позволява на трима жреци да го спрат. Той беше бившият син на Трен Фелхорн. Не трябваше да спира, дори и ако насреща му имаше три хиляди.

— Продължавай да обикаляш — прошепна Хаерн. Когато свещенослужителят се озова в отсрещната страна на залата, юношата се стрелна напред, приведен. Рязкото движение припали болка в краката и гърба му, но той я заглуши с помощта на упражнението, на което го бе научил един от наставниците му. По средата на първата редица пейки един от молещите се изви гръб и изкрещя в болезнен триумф.

Инстинктите на Хаерн го съветваха да застине, но той не им се подчини. Вместо това се претърколи между пейките и, прикрит, се извъртя, за да погледне. Извикалият жрец се бе изправил пред олтара, стиснал нож. От другата му ръка, отсечена над китката, се стичаше кръв.

Погледът на момчето се втренчи в ножа. Той бе прекалено украсен, несъмнено предназначен за жертвоприношения, а не за сражения, но щеше да свърши работа.

Хаерн се постара да не мисли за ужаса, който бе съгледал току-що: човек, осакатил се доброволно в името на своя бог.

Другият жрец също се изправи и прегърна кървящия. Третият продължаваше да обхожда залата и да пее невъзмутимо.

— Не се съпротивлявай на болката — каза нераненият. — Ние кървим в мрака, за да му попречим да се разпростре сред останалите. Трябва да отдаваме всичко, за да се борим с хаоса. Сравнена със страданията на света, болката ти е нищо.

Хаерн започна да пълзи сред пейките. Времето нямаше да го чака. Арката, до която отвеждаше централната пътека, представляваше търсеният от него изход, но ако момчето не го достигнеше навреме, обикалящият жрец щеше да го забележи при обхождането си.