Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Воинът се отправи на юг към портата, решен да приключи със задачата си още преди свечеряване.

Стаята, в която Мадлин Кинън се намираше в момента, караше фургона й да изглежда като дворец.

Тук имаше простоват дървен стол, също толкова непретенциозна маса и легло, чийто дюшек бе изпълнен със слама. След като се бе окъпала, жреците й бяха дали чиста бяла рокля. Но все още я преследваше миризмата на кръвта върху лицето и ръцете й.

През целия ден около нея бяха сновали девойките. Никой не бе я спрял да напусне, но нежеланието на слугините да сторят това бе очевидно. Затова Мадлин продължаваше да лежи върху неудобното легло и да пие чай с мед.

Калан бе обещал да изпрати съобщение до съпруга й, само че не се бе появявал от момента, в който бе довел Мадлин в храма. Искаше й се да го бе придружила на обиколката, с която той бе оправдал отсъствието си.

Стените бяха от голи дъски. Подът бе потъмнял в тъмнокафяво. Нямаше нищо за четене, нищо за правене. През целия си живот тя не се бе чувствала толкова изолирана. И това бе място, където бе доведена за нейна собствена защита.

Скуката беше станала почти нетърпима, когато Калан най-сетне се появи.

— Простете за късната ми поява — каза той и затвори вратата след себе си. — Очакваха ме много дела. Които трябваше да съм свършил отдавна.

— А именно? — попита Мадлин, по-скоро от желание да поддържа разговора, отколкото от интерес.

— Да защитя града — каза Калан с тон, загатващ изричането на очевидното. — Има много неща, които трябва да чуете, лейди Кинън. Нещата се променят. Ще ме изслушате ли?

— Нямам друг избор — отвърна тя, скръсти глезени и се постара да си придаде благороден вид, доколкото простоватата рокля позволяваше.

— Свободна сте да си идете по всяко време — рече Калан. — Но ми се струва, че трудно ще убедите оставащите си наемници да ви последват. На тях им харесва тук. Повечето успяват да отпочинат истински за пръв път от много нощи.

— Това е първата нощ, в която няма да им се наложи да стоят на пост — каза Мадлин. — Естествено, че ще проявят склонност към платено лентяйстване.

Калан сви рамене.

— Аз съм върховен жрец само от един ден, лейди Кинън, затова ще ви помоля да ме извините, ако казаните от мен неща са ви вече известни. Моят предшественик се наричаше Калвин. Много отдаден на свещеното слово човек, но непростимо плах, когато станеше дума за вашата Трифекта и престъпническите гилдии. Той бе категоричен, че не бива да се замесваме във войната ви. Затова само гледахме как всяка от страните избива стотици невинни. И ограничавахме намесата си до смекчаване на щетите.

— Ние не сме направили нищо лошо — каза Мадлин и приглади роклята над коленете си. — Гилдиите се намират извън закона и извън морала. Те са чума за този град.

— Сякаш Трифектата не е сторила нищо незаконно или неморално през последните пет години — възрази Калан. Облото му лице леко притъмня. — Но аз не съм дошъл тук, за да обвинявам, лейди, а само за да разговарям.

Тя леко раздвижи ръка, подканвайки го да продължи.

— Зная, че изминалият ден бе труден за всички ни. Самите ние не сме свикнали храмът ни да вижда подобни дела. Мисля, че това не представлява интерес за вас. Но ако ми позволите да обясня, много скоро ще разберете.

— Преди няколко дни един от нашите жреци, Делиус Есхатон, бе убит посред бял ден. Няма никакво съмнение, че Трен и гилдията му са отговорни, но те са недосегаеми за правосъдието на краля. Тогава почти убедихме Калвин да предприеме нещо, само че, за наш срам, политиката се оказа по-силна от мъката. С публичните си проповеди срещу гилдиите Делиус бе нарушил линията ни на ненамеса. Същата нощ дъщеря му бе доведена при нас тайно, защото гилдиите изпратили убиец и за нея. От това, което научихме, той едва не е успял.

За момент мъжът замълча. Мадлин разтърка ръце. Топлата вана й се бе отразила божествено, но дълбоко в пукнатините на кожата й все още личаха петната на кръв.

— Изчаквам да чуя с какво това касае мен — каза тя, когато стана очевидно, че Калан няма намерение да продължи. Името Есхатон й звучеше смътно познато, но нищо повече.

— Доста безсърдечно — отбеляза Калан. — Но пък и не съм очаквал друго. Появата на ридаещото момиче бе последната капка. Когато Калвин отново отказа да предприеме нещо, ние проведохме гласуване и го свалихме от длъжността му. Аз заех мястото му. Това е нещото, което трябва да знаете, лейди Кинън.