Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— Ела ми — процеди той. Искаше му се увереността да не се ограничаваше само до гласа му. — Ела да умреш, мизернико.

Асасинът се изправи, при което Торгар можа да види част от лицето му. Долната част. Онзи се усмихваше.

— Не тази нощ — рече непознатият. Край краката му избухна дим, започнал да изпълва стаята. Торгар се задави и нанесе няколко слепи удара. Но нищо не се случи. Разнасянето на дима показа, че нападателят си е отишъл.

Наемникът пристъпи към средата на стаята. Подметките му залепваха в засъхващата кръв. Мечът трепереше в ръката му.

Тарас и съпругата му лежаха мъртви, насечени. Тялото на слугинята им бе рухнало край вратата на гардероба, с разсечено от ухо до ухо гърло.

Мъртвешката тишина бе разкъсана от неочакван звук — новородената им дъщеря започна да плаче. Торгар повдигна детето. Пелените на малката бяха покрити с кръв, но самата тя бе невредима.

В стаята започваха да нахлуват телохранители.

— Къде е той? — попита един от войниците. Останалите замениха устрема си с вцепенение.

Торгар сви рамене. Не можеше да отговори.

— Като привидение — рече друг. — Явява се, а след миг изчезва.

Отвъд прага долетя вопъл. Лори Кинън рухваше на колене пред вратата. Зад него стоеше Мадлин, с бледо до стъкленост лице, по което се стичаха сълзи. Двамата не се осмелиха да влязат, защото нямаше как да прегърнат телата на любимите си хора, за да се простят с тях. Биха награбили шепа размесени късове.

— Кой? — промълви Лори. — Защо?

Торгар погледна към символа, очертан с кръвта на Кинън.

— Не зная.

— Дай ми я! — неочаквано извика Мадлин, сепвайки ги с изблика си.

Наемникът внимателно пристъпи сред кръвта и с готовност й подаде детето. Чувстваше изгарящ гняв: не изглеждаше подобаващо да стиска бебе в такъв момент.

— Ще открия кой е сторил това — каза Торгар. — Ще го накарам да си плати. Хиляди пъти ще го накарам да си плати.

Това не беше утеха за никого от тях. Но нямаше значение. Знакът, оставен от асасина, подпечатваше собствената му смърт. Малцина бяха онези, оцелели след като са нападнали член на Трифектата.

Докато Лори и Мадлин биваха отвеждани, Торгар забоде меча си в средата на символа, който му се струваше смътно познат. Беше го виждал по-рано, преди години. Или поне бе чувал да се говори за него. И тогава си припомни.

Око, очертано с кръвта на жертвите.

— Стражителя — прошепна Торгар.

Хаерн придърпа качулката си ниско над лицето и се зае да прикача мечове към колана си. Магьосникът Тарлак, ръководител на наемническата им група, седеше зад бюрото си и наблюдаваше.

— Нужна ли ти е помощ? — попита магът и почисти ръкава на жълтата си роба.

Хаерн поклати глава:

— Трябва да изпратя съобщение към подземния свят. Бран отиде прекалено далеч. В случая се налага да оставя недвусмислено послание. Ще се справя по своя начин.

Тарлак кимна. Не изглеждаше изненадан.

— Ами Алиса?

Хаерн привърза наметалото си. Бяха чули, че Алиса подготвя някакъв удар срещу престъпническите гилдии, макар и по неясни до този момент причини. Тъй като разполагаха с достоверен източник, трябваше да подходят към този проблем сериозно.

В един определен момент от нощта в имението на Гемкрофт щеше да се проведе среща.

— По-късно — рече Хаерн. — Знаеш как е.

— Да. Късмет. И помни, че не мога да ти платя, ако умреш.

— Не аз ще умирам тази нощ — отвърна Стражителя.

Той излезе от кабинета, спусна се към изхода на кулата и се затича към града. Над десетина тайни прохода, въжета и издатини позволяваха незабелязаното му проникване отвъд стената. Хаерн се отправи към южния край. Потенциалният конфликт на Алиса с гилдиите представляваше по-голяма заплаха, но преди това той се нуждаеше от загрявка. Целта му бе отрепка на име Бран Гудфингър. Въпросният имаше навика да се подвизава в южната част на града. Това обясняваше избраната от Стражителя посока.

Обичайно той изпитваше гордост, докато се придвижваше сред покривите и наблюдаваше делата на отделните гилдии. Откакто войната им с Трифектата бе свършила преди две години, отделните групи крадци бяха установили крехък баланс. Първите няколко месеца бе най-трудно, но остриетата на Хаерн бяха спомогнали за преодоляването на първоначалните търкания, смазвайки ги с цели потоци кръв. Чрез груба жестока сила той бе повалил и двете страни на колене. Той бе представлявал мълчаливата заплаха, която наблюдава всички и не търпи нищо. Но тази нощ постижението му го изпълваше с горчилка. За пръв път планът му бе обърнат срещу него по особено жесток начин.