Оливер Боуден - Произход. Пустинна клетва

— Винаги съм бил готов. По-силно от всичко исках да вървя по стъпките му.

Рабия повдигна вежди със сериозно изражение. Втренчи се изпитателно в мен, после ме прониза с поредния всезнаещ поглед, който владееше толкова добре.

— Така ли? И как показваше това желание? Как възнамеряваше да съвместиш двата си живота — приятелството с Ая и бъдещето си на закрилник на Сива? Ами нейното желание да се върне в Александрия? Какво предприе, за да убедиш баща си, че си най-подходящият човек да го наследи? Че ще останеш в Сива, каквото и да се случи?

— Надявах се…

— Надежди! — Тя се засмя. — Не е достатъчно. Друго?

Пристъпих от крак на крак, разбрал, че предстои битка без юмруци и оръжие.

— Бях предан син.

Тя забели очи и изсумтя. И този отговор не я задоволи.

— Не стига! Друго?

Поклатих глава.

— Добре де, ами какво направи той, за да се увери, че съм достоен за Сива?

— Измъчват го съмнения, Байек — отвърна Рабия със строг, чужд глас. — Съмнения за теб, за пътя му, посветен на острието, и за живота, който ти е предначертан. Има нужда от сигурност. Все пак ти самият убеден ли си, че искаш да го следваш?

Въздъхнах.

— Какво? — попита остро тя.

— Ая ми каза същото.

Изражението на Рабия се промени, но съзрях одобрение. Почудих се какво ли мисли за мечтата на Ая и за моята и как си представя сблъсъка им някой ден.

— Как отговори?

— Казах й, че съм сигурен.

— Обаче тогава баща ти е бил в Сива. А сега?

Ако Ая замине за Александрия — въпросът остана неизречен.

— И тогава, и сега отговорът ми е същият.

Гласът ми прозвуча решително, стоях с изправен гръб и погледът ми не трепна. Това вече не беше детска мечта. Не мислех, че мога да оползотворя другояче живота си.

— Той трябваше да го чуе. Може би щеше да промени мнението си. — Рабия тръсна раздразнено глава и повтори думи, които бях чувал майка ми да изрича: — Нямаше да е зле двамата да бяхте сблъскали глави.

Опрях юмрук в гърдите си.

— Значи не е видял какво има тук.

— Или е видял твърде много — каза просто Рабия.

Не очаквах да чуя това. Стъписах се. Ако беше битка, в онзи миг тя щеше да спечели победата. Бях свикнал обаче да споря с Ая по исторически и философски теми, когато тя споделяше знанията си с мен.

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Съмнения, съмнения — повтори уклончиво Рабия. — Може би видното е било твърде важно за него. И затова не е забелязал лъвското ти сърце.

Погледнах я остро.

— Но ти го виждаш?

Тя кимна.

— Да. В теб виждам да съзрява закрилник.

— Тогава защо той не е могъл?

— Може би е виждал само своя син. И нищо друго.

— Защо тръгна? — попитах, сменяйки темата; навярно сега беше моментът да я издебна от засада. — Има ли нещо общо с Мена?

Рабия се замисли; устните й помръдваха, сякаш чисти парченца от фурмата, полепнали по зъбите й.

— Всъщност не знам.

— Видях те да говориш с него. Шепнеше ти нещо. Каза ти какво са му съобщили, нали?

Тя поклати глава; личеше си, че е недоволна.

— Нищо подобно. Каза само, че е опасно да науча.

Захлупих лице с длани.

— Какво правя тук тогава? Веднага трябва да тръгна след пратеника!

— След пратеника ли?

— Единствен той може да ни каже какво гласи съобщението.

Рабия вдигна ръка с ненадейна широка усмивка въпреки тревогата в очите й.

— Чакай. Не е толкова лесно да прегазиш реката. Да не мислиш, че аз ще давам обяснения на майка ти?

Двете с мама често бяха съюзници, но когато имаха разногласие… носеха се слухове, разказвани шепнешком, за епичните им словесни двубои.

— Трябва да ти кажа и друго. През онази нощ…

— Не, стига толкова. Тръгвам! Ще изгладиш нещата с мама, нали?

Рабия ме погледна, повдигна вежди и се подсмихна сухо.

— Да се надяваме.

— Не, никъде няма да ходи!

Сложила ръце на кръста, мама поглеждаше с почервеняло лице ту към мен, ту към Рабия. Двете жени бяха приятелки отдавна, но в момента дружбата им не значеше много.

— Сабу го е обучил. Нубийците са го научили да оцелява — настоя Рабия; стоеше, сплела длани зад гърба си, и се стараеше да запази спокойствие.

— Обучението му не е приключило. Нали така твърдеше Сабу?

— Дай му възможност да израсне, Ахмозе.

Мама се нахвърли срещу нея:

— Какво си намислила?

— Нищо — отвърна Рабия, но я видях да примигва. — Мисля само за доброто на семейството ти и на Сива.

Мама се намръщи.

— Хм, може би не в този ред. — Беше колкото обвинение, толкова и констатация: знание и приемане. — Какво му каза? Хайде, кажи ми какво точно каза на Байек за вчера?