Оливер Боуден - Произход. Пустинна клетва

От къщата зад мен мама извика:

— Сабу!

Татко ме вдигна на крака и ме повлече след себе си.

Сред възглавници и табуретки стоеше мама и с опасно притъмнели очи стискаше нож за хляб, от който капеше кръв; до нея имаше мъртвец.

В стаята видях още един мъж. Четвърти налетя през вратата, въоръжен, оголил свирепо зъби. Мама ми извика и аз притичах до нея. В същия момент татко се спусна напред да посрещне нападателите.

— Ахмозе! Отведи Байек! — изкрещя той, замахвайки със сабята.

В следващата секунда единият от двамата разбойници изпищя и падна; червата му шурнаха през разпорения корем. Другият изкрещя проклятие и сабята му срещна татковата със звън на стомана. Докато мама ме влачеше към спалнята, видях как татко приклекна и се завъртя, хванал сабята с две ръце, за да се изправи срещу нови двама нападатели, нахлули в къщата ни. Острието нанесе разсичащ удар и разпръсна кръв из въздуха. По лицето на татко се четеше спокойна вглъбеност и в този миг, макар да бяхме обкръжени от убийци, се почувствах в пълна безопасност.

Чувството се изпари. В спалнята с мама сварихме друг нападател да се изправя на крака след скок през прозореца.

— Лесна плячка — ухили се той и вдигна острието си, но това бяха последните му думи, защото с две решителни крачки мама заби кухненския нож в гърдите му.

— Прав беше — рече тя, докато мъжът падаше, а после ми посочи рогозката. — Стой там!

Вдигна ножа и прилепи гръб до стената. Приведе се и погледна през прозореца. Доволна, че няма никого, тръгна бързо към вратата, полюшвайки грациозно поли в пълен контраст с окървавения нож в ръката й.

Нещо се раздвижи, помести се сянка и тя вдигна ножа, готова да се защити отново. Сетне отпусна длан, видяла баща ми. Раменете му се повдигаха и спускаха тежко, беше окървавен и изтощен от битката, но жив. Отвън, в мъждиво осветената предна стая, виждах разпилени по пода тела — мъжете, покосени от татковата сабя.

— Добре ли си? — попита мама, приближи се до него и разтвори туниката му да погледне за рани под окървавения плат.

— Нищо ми няма — каза той. — А ти? Байек?

Погледна многозначително над рамото й към трупа, проснат в спалнята им.

— Добре сме — каза му мама.

Татко кимна.

— Тогава ще вървя — рече той. — Ще нападнат храма. Ще търсят реликви, злато, дарове, каквото докопат мръсните им ръце. Не се боят нито от боговете, нито от оракула. Само аз мога да ги спра.

— Много ли са? — попита мама.

— Главно работници и занаятчии. Тях използва за плячката. Войниците беше изпратил тук да се разправят с мен. Предполагат, че вече съм мъртъв.

Предупреди ни да бдим зорко и тръгна. Във внезапно стихналата къща, осеяна с трупове, мама се свлече до стената и оброни глава. Разтри длани, сякаш да ги измие — трепереше, осъзнах, след битката; знаеше обаче, че може да дойдат още и пак да влезе в бой.

Представих си как се спуска към нашественика и го пронизва — без колебание, без да трепне. За пръв път през онази нощ видях родителите ми да проливат кръв. Наблюдавах татко и усещах, че изпълнява дълга си — силното чувство, че съм защитен, завинаги се запечата у мен — ала мама изглеждаше променена от случилото се, сякаш за пръв път разбра на какво е готова, за да опази семейството си. През годините често я виждах да се взира в дланите си със замислено, но и странно умиротворено изражение. Питах се дали си спомня онази нощ.

Тогава обаче просто седнах до нея. И преди тя да стане, за да разкаже на другите какво ни е сполетяло, двамата се успокоявахме взаимно.

Приключих историята си, изтръпнал от живия спомен.

— Баща ти надви убийците и спаси храма — каза Рабия. Обели фурма, махна й костилката и я лапна. — Не бях там, разбира се, но той ми разказа, че бандитите наистина нападнали храма и мнозина от хората, които работели там, вече били мъртви. Ако баща ти не беше се намесил, щяха да разграбят всичко ценно, дори да убият оракула.

— Там ли е бил Мена?

— Баща ти не ти ли е разказвал?

— Не, никога.

— Бил там, но избягал. — Тя се замисли, сякаш преценяваше как да продължи. — Онази нощ промени баща ти — рече най-сетне. — Видя жестокостта през очите на любимите си хора и се усъмни не само в своя път, но и в твоя. Страхуваше се за теб и не искаше да те обучава за отредения ти дълг на закрилник. Искаше да те предпази от насилието. Повтаряше, че не си готов, и това беше оправданието му. Би намерил всякакво оправдание, само и само да не те обучава — така му казвахме с Ахмозе — но той предпочиташе това.