Оливер Боуден - Произход. Пустинна клетва

За да утолявам жаждата си, копаех дупки в земята и ги покривах с платнище, та слънцето да втечни изпарената вода. Изсмуквах сока от всеки стрък по пътя; за да не се потя, вървях с равномерна крачка и дишах през носа. Така ме учеше Кхенса, а после и татко. Когато бяхме по-малки, с Ая предприемахме експедиции, строяхме заслони, ловувахме и търсехме ядливи растения. Предавах й напътствията, които бях получил: „Ловува се напреки или срещу вятъра. Най-доброто време за лов е призори, когато животните са на открито.“

Благодарение на учителите си знаех какви дири и знаци да търся. Знаех как изглеждат изпражненията на всяко животно и как да ги одирам, докато са още топли, отстранявайки вонливите жлези, които развалят месото. Знаех къде да направя прорезите, за да не разкъсам стомаха и храносмилателните органи.

Готвех улова на огън от пустинни храсти; изхранвах се със зайци, гризачи, диви овце, кози и свине. („Не можеш да одереш диво прасе, Байек. Първо го изкормваш, после пърлиш козината.“) Помнех наставленията, че дробът се готви по-кратко, а бъбреците са много хранителни, но трябва добре да се сварят; сърцето се пече; червата се варят; желираният бульон от краката се огребва, езикът и костите се варят, мозъкът се запазва за компреси. С червата зареждах капани. Пиех кръвта за сила и изсмуквах очите за течности.

Първото ми оръжие беше прашка, но най-много се гордеех с лъка си. Направих го, след като изминах най-тежката част от пътя и наближих реката, където земята е по-плодородна. Там открих тисово дърво и отрязах гъвкава клонка за дръжката.

— Ето така. Разперваш ръце и хващаш върха на дръжката. Толкова дълъг трябва да е лъкът ти — казваше ми татко.

Показваше ми как да обеля кората, да заостря краищата на пръта, да прорежа улеи за връвта и да доизгладя лъка, преди да го натрия с животинска мас от улова ми. За връв използвах сурова кожа; за да стои опъната и да подсиля възлите, усуках копривени стъбла около двата върха.

Издялах стрели от прави клони от чинар. Бях събирал всички пера по пътя и ги бях прибирал в кесията — сега ми послужиха за задния край на стрелите.

Докато изработвах лъка, сам в равнината, мислех за всички тях — Кхенса, татко, мама и Рабид, Хепзефа… Ая — и се питах кога ще ги видя отново. Дали ще ги видя отново.

Най-сетне поех сред зеленото великолепие на нилските брегове. Преди във всяка посока пред погледа ми се ширеше безплодна пустиня, сега виждах ниви, дървета с гъсти корони, градини и живи създания. Вече не бях сам. Накъдето и да се озърнех, имаше пътници, търговци, работници, селяни, веднъж минах дори край върволица жреци.

И виждах реката — великия Нил, чието пълноводие решава съдбата на всички, които живеят край бреговете му. Когато снеговете в планините се топят през средните месеци на годината, по реката се спуска гъста кал и това е акхет — наводнението, когато хората благодарят на бог Хапи, задето е благословил земята с плодородна почва, за да се хранят семействата им. Това е техният извор на живот. Използват го за вода, храна и превоз; разчитат на разливите за благодатна реколта.

Вече знаех това, разбира се (с болка осъзнах, че ми го е разказвала Ая). В храмовете ни има безброй картини на реката, които подхранваха въображението ми и винаги си я представях величествена. Нищо обаче не беше ме подготвило за истинската гледка — необятна грамада вода, описваща широки завои; макар и осеяна с лодки, се носи бавно и достолепно, сякаш спокойствието е единственият й отговор на гъстата влага.

Не можех да откъсна очи от нея, докато минавах край зелените поля, натежали от урожая на пълноводието. Сред водата виждах острови с тръстика и палми и навсякъде — лодки; някои големи и пищни, с грамадни копринени платна, плющящи с барабанен звук, други — мънички коруби не от дърво, а от ракита. Рибари се придвижваха, оттласквайки се с дълги прътове, и замятаха мрежи по речната повърхност. Виждах водни птици и чувах крясъците им; за пръв път в живота си зърнах ибис — великата газеща птица с извит надолу клюн, дълга шия и крака. Ибисите стояха в плитчините и изтърпяваха спокойно човешките същества и техните лодки, децата, гребящи край брега, воловете в полята.

За пръв път видях и хипопотам — могъщия звяр, внушаващ страхопочитание; спомен за богинята Таварет. Пред погледа ми муцуната му се подаде с плисък над речната повърхност — и той като мен съзерцаваше как денят отминава.

Най-после се добрах до покрайнините на Завти и насочих ума си към належащата задача. Колко различно бе да съм отново сред хора. Сам в пустинята се чувствах дребен и беззащитен, понякога дори уплашен. Сега трескавата деятелност и градският шум ми вдъхваха сила и самоувереност, по-различна отколкото в Сива, където всички знаеха, че съм сина на пазителя. Тук бях безименен. И това ме одързости.