Оливер Боуден - Произход. Пустинна клетва

Сабестет кимна отново.

— От това се страхува Учителят.

Свечеряваше се. Уличните търговци бяха вдигнали сергиите и се бяха прибрали по къщите си, когато Тута се върна. Седна до масата и ме погледна изпод тъмната си чорлава коса.

— Мисля, че намерих вашия човек, уважаеми — рече той и ми протегна длан.

Погледнах мръсната ръка и се ухилих. Бях изумен от наглостта му и въпреки това нещо у него ми допадаше.

— О, не, рано е още за монети. Къде е пратеникът?

— Много се пазариш — констатира Тута, но отдръпна покорно ръка. — Искаш да си сигурен, че ще получиш своя човек. Разбирам те. Върви след мен!

Поведе ме по тесни виещи се улички. Окуражен при вида на ориентирите, запомнени предишния ден, реших, че ще успея да намеря пътя до конюшните, когато дойде време. Усетих и как у мен за пръв път се надигат вълнение и растяща увереност. Ще се справя!

В края на улица Тута ме дръпна настрани.

— Внимавай! Твоят човек е ей там!

Под навес седяха мъже; ядяха и пиеха с приятели. Все още имаше минувачи, но през хората различих кого ми сочеше Тута. Отговаряше на описанието — очите му бяха сини и приличаше на ездача, когото бях видял в нашия град. И все пак…

— Не съм сигурен — отбелязах след грижливия оглед. — Къде е кожената чанта?

— У него е, сигурен съм — увери ме момчето. — Може би е в краката му под масата. Моят приятел, а той има много познайници, каза, че точно този мъж харчи доста напоследък. Отсъствал близо месец от града и се върнал съвсем наскоро.

Замислих се.

— Сега съм по-убеден наистина. Бих искал обаче да му чуя гласа.

— Да отидем по-наблизо, уважаеми — предложи Тута. — Иначе ще се разколебаеш съвсем, а аз ще си изгубя възнаграждението.

Хванах го за рамото, преди да тръгне.

— Не, може да ме познае.

Тута ме измери с преценяващ поглед.

— Така ли изглеждаше при предишната ви среща?

— Не. Май имаш право.

— Хайде, идвай! Дори да те забележи, ще те вземе за по-големия ми брат. Побързай. Не искам да се мотая цяла нощ.

С разтуптяно сърце минах край масата, където Синьото око седеше с неколцина мъже. Той обаче явно предпочиташе да слуша разговора. Отблизо почти се уверих, че е същият човек, но исках да му чуя гласа.

В отговор на насърчителния ми поглед Тута пристъпи към масата и се обърна към синеокия мъж:

— Ще ми дадете ли петаче, господине?

— Махай се, уличен плъх — отвърна мъжът и веднага разбрах, че този е пратеникът, когото търся.

— Е? — попита ме Тута, когато разходката ни приключи.

— Той е.

— Значи сделката ни приключи. Вземам си своето и дим да ме няма. — Той стисна в шепа сребърната монета, която му дадох. — А ти какво ще правиш сега? Какъв ти е планът?

Добър въпрос. Дадох си сметка, че по целия път, а и откакто пристигнах в Завти, не съм се замислял какво ще кажа на пратеника, ако го видя отново.

— Май ти трябва посредник — предположи Тута, сякаш прочел мислите ми. — Току-виж съм успял да ви уредя среща.

Одобрих предложението. Ако мъжът ме познае и побегне из лабиринта от улички, нищо чудно да не го открия никога вече. По-малко вероятно бе да се подплаши от дребното момче и да потъне вдън земя.

— Добре. Върви — съгласих се.

— Ще му кажа, че мой приятел се нуждае от услугите му. Чакай в театъра. Ще ти го доведа и ще те оставя да свършиш останалото. Как ти се струва?

Идеята беше добра. Тута изчезна отново, а по-късно аз се озовах сам в амфитеатъра, обеднял с една монета и питайки се дали новият ми приятел ще се върне.

Мястото беше някак неестествено тихо. Закашлях се и звукът отекна между седалките, наскоро освободени от публиката на пиесата „Мирмидонците“. Представих си как преди да се насладят на актьорската игра, зрителите, насядали по рогозки, метнати върху каменните пейки, си говорят, ядат орехи, фурми и сладкиши. На Ая би й харесало. Тя често ми разказваше какви огнени ефекти използвали във „Фурните“, описваше ми мнимите дъждове и битките със саби и как с някаква подемна машина представяли света на боговете.

Тогава, разбира се, амфитеатърът се е огласял от смях, бърборене и репликите на актьорите. Не и сега обаче. Мангалите и факлите не горяха, а се стъмняваше. Чух птици да пърхат сред пейките над мен, долових шумолене, сякаш пълзят мишки, и преглътнах внезапния парлив страх, оставил ме без дъх.

Не, Байек, дъхът ти не е секнал. Трябва да го направиш!

За да не се чувствам толкова беззащитен, се отдалечих от мястото точно под сцената, седнах на пейките и тайно сложих длан върху дръжката на новия си нож. Не бях успял да го наточа (прокарвайки отляво надясно отломка кварцов пясъчник, както ми показваше татко) и по острието имаше резки и грапавини, но при нужда щеше да свърши работа.