Оливер Боуден - Произход. Пустинна клетва

Каква работа?

Прогоних мисълта. Няма причина да подозирам, че ми готвят нещо злокобно.

Или?

Чух шум откъм покрития вход близо до мястото ми. Птиците също го чуха, защото откъм горните пейки долетя внезапно пърхане. От сенките се появи пратеникът. Огледа се любопитно, видя ме как се изправям да го поздравя и очите му се присвиха.

— Ти ли ме повика тук?

За щастие не личеше по нищо да ме е познал. Явно пътуването ме беше променило.

— Срещали сме се преди — казах.

— Така ли?

— О, да — кимнах и понечих да продължа, но някакъв шум откъм високите трибуни ме прекъсна. Погледнах нагоре, чудейки се дали сумрачната светлина създава впечатление, че сенките помръдват. — В Сива — уточних.

Пратеникът най-после ме позна и изражението му се промени.

— Сетих се! Нахалният младеж. Разбира се. И защо, да му се не види, ме докара тук? Номер ли ми погаждаш? Очаквах предложение за работа, та да си понапълня кесията. Ти обаче едва ли можеш да ми предложиш нещо примамливо.

— Мога и още как! — възкликнах. — Имам много пари, а в замяна искам нещо далеч по-лесно от обичайната ти работа. Интересува ме съобщението, което предаде на закрилника на Сива. Кой го изпрати и какво гласеше?

Той повдигна вежди.

— Не успя ли да попиташ баща си?

— Сложно е…

— Той тръгна веднага, нали?

— Не си изненадан значи?

Пратеникът поклати глава.

— Никак. Каза ми, че тръгва, когато му предадох посланието.

— Което беше?

— Не прибързвай. Покажи ми с какво е пълна кесията ти и ще се спазарим… може би.

Бръкнах под туниката да извадя монетите и долових движение, звук, шум от сандали по камъните. Извъртях се и забелязах от входния тунел да излиза човек. Пред сцената се появи мъж със сбръчкано злобно лице, парцаливи дрехи и поръждавяла сабя, отпусната покрай бедрото. Имаше нещо познато у него, ала не можех да определя какво. Хрумна ми, че може би е приятел на пратеника, но бързо ме разубедиха. Лицето на пратеника притъмня. Той погледна бързо към новодошлия, после към мен и пак към дрипавия мъж.

— Какво е това? — пролая и ръцете му светкавично стиснаха кожената чанта. — Капан ли си ми заложил? — изпепели ме с очи.

— Не, не — поклатих глава, ужасен от възможността да ми се измъкне, и внезапно обхванат от чувството, че съм съвсем сам.

— Всъщност да — подсмихна се новодошлият. — Бих казал даже, че това е отличен капан.

Мъжът с късата сабя вдигна глава към високите трибуни и подвикна; думите му ме зашлевиха като плесница.

— Тута! Покажи се, момчето ми!

Посърнал, видях как Тута се подава от скривалището си сред сенките. Заслиза бавно между пейките със засрамено лице, отпуснати рамене и поглед, отбягващ моя. Застана до мъжа, който очевидно му беше баща, и различих прясна синина под окото му. Почувствах се обезсилен — сякаш заслужено ме наказват за самонадеяността и глупостта ми. Така ти се пада .

— Браво, синко — каза бащата на Тута. — Събра ги двамата, както обеща. А сега, господа, дайте ми парите си.

Вдигна заплашително сабята.

— Защо, Тута? — не се стърпях. — Защо постъпи така? Щях да ти платя… Мислех, че сме…

— Приятели — довърши подигравателно бащата и от устата му лъхна на вкисната бира. — Не, драги, не сте приятели. Той прави каквото кажа и е приятел с когото кажа. — Острието на сабята му описа дъга между мен и пратеника. — А сега ми дайте кесиите си.

— Познаваш тези хора — просъска пратеникът. — Ти си инсценирал всичко.

— Не съм — отвърнах бързо. — Кълна се, че нямам нищо общо с това. Искам само информация. — Обърнах се към Тута: — Мислиш ли, че покойната ти майка би одобрила това? Да ограбваш хората?

— Покойната ти майка ли? — изсумтя бащата. — Какви ги е дрънкал?

Погледнах рязко към Тута.

— И това е лъжа, а? Какъв глупак излязох!

Тута преглътна, извърна очи и долната му устна затрепери.

— Хайде, изплюй камъчето — настоя баща му. — Какво ти каза?

— Че съпругата и дъщеря ти са загинали в пожар. А ти си се пропил.

Баща му отметна глава и се засмя гръмогласно.

— И ти си се хванал? Наистина си глупак, друже.

Облъхна ме нова порция бирени изпарения.

— Има и нещо вярно — казах. — А синините ми показват какво е пропуснал.

— Правиш се на герой, а? — присмя ми се бащата. — И Тута това каза. Дребна риба, заплувала с големите. Предвиди, че си лесен улов.

Стрелнах с очи Тута; засрамен, той заби поглед в земята.

Баща му пристъпи по-близо и опря острието на сабята в брадичката ми. Кръвясалите му очи ме приковаха, устните му оголиха изпочупени зъби и вонята му пробуди внезапен спомен за мъжа, прокраднал се през прозореца ми през нощта, когато ни нападна Мена.