Оливер Боуден - Произход. Пустинна клетва

Тута ме наблюдаваше мълчаливо, докато прибирах парите. Лицето му беше открито, долната му устна трепереше. Знаех какво си мисли — питаше се какво ще стане, когато баща му се събуди, какъв бой ще отнесе.

— Хайде, тръгвай с мен — прошепнах.

Тута поклати глава и отстъпи към задната стена.

— Искаш да останеш тук ли? — просъсках. — Ще те убие, когато разбере, че съм взел парите.

— Тогава не ги вземай, уважаеми — примоли се Тута.

Поклатих глава.

— Съжалявам, момче. Половината са мои, другите — на пратеника. Ела с мен. По-рано ми каза, че живееш на улицата. Всеки живот е по-добър от живот с него.

— Ще ме открие.

— Тогава напусни града с мен.

В каква посока? Не бях сигурен, но нямах избор.

Настъпи тишина. Тута явно размишляваше.

— Как да съм сигурен, че не ме вкарваш в капан? — погледна ме косо. — В отплата за това, което ти сторих?

— Спаси ми живота. За това искам да се отплатя.

Той явно си промени мнението, кимна и тръгна към мен.

В същия момент се появи баща му.

Косата му стърчеше на всички страни, по крака му имаше засъхнала кръв. Изрева ядно и закуцука към Тута, без да обръща внимание на ножа в ръката ми.

— Крадеш ми парите, а? — изкрещя той, сграбчи Тута за кичура коса на тила като непослушно куче и го дръпна назад. — Как смееш!

— Не, татко, не — проплака Тута, но баща му го срита със здравия си крак.

После спря, сякаш изведнъж се сети за мен и най-вече за парите. Очите му се насочиха към масата. Видя, че кесиите липсват, и ме прониза с пламнал поглед. Преди да успея да помръдна, се спусна към мен.

Опитът ми да го отблъсна с ножа не сполучи, а и беше много по-тежък от мен. Блъсна ме, изкара ми въздуха и ме събори на плочника. Главата ми се стовари върху камъните и ушите ми писнаха оглушително. Окрилен от гнева, той ме притисна с крака към земята и пръстите на едната му ръка се сключиха около шията ми. По лицето ми пръснаха слюнки, през туниката ми се процеди кръв — разбрах, че е неговата, и някакво далечно кътче на ума ми се запита дали кръвта му няма да изтече и да се строполи безжизнен, преди да довърши започнатото.

Пръстите му стискаха. Напразно се опитах да поема глътка въздух. Завъртях глава и видях Тута да лежи неподвижен със затворени очи, замаян или безжизнен. Дланите ми се вкопчиха в грамадната мазолеста ръка, обвила гърлото ми. Помъчих се да разхлабя задушаващата хватка. Той се пресегна назад със свободната си ръка и заопипва масата, търсейки сабята.

Тогава зад него се раздвижи сянка. Зърнах силует. Не беше Тута. Нечия длан перна острието и го събори с тропот на пода. После видях да се вдига и да пада тухла. Секунда след като бащата на Тута осъзна, че са му отнели оръжието, тухлата се строши в главата му. Той подбели очи, отпусна пръсти и се стовари на една страна.

В мъждивата светлина на догарящата свещ видях за пръв път своя спасител.

Беше Ая.

— Богове!

Ая коленичи и обгърна лицето ми с длани. Погледнахме се. Забелязах и у нея отпечатъка от дългото пътуване през пустинята от Сива до Завти. Сплетената й коса бе сплъстена и мръсна, лицето — изцапано.

Целунахме се, но нямаше време за дълги приветствия и за обяснения. Бащата на Тута простена и се опита да пролази. Ая ме дръпна да се изправя и ме повлече към вратата. Спрях я.

— Тута! — извиках. — Това е последният ти шанс. Идваш ли с нас?

Този път не се наложи да го подтиквам повече. Хукна след нас и тримата се втурнахме по улицата. Стъпките ни отекваха в тишината.

— Как дойде тук? — попитах Ая, докато тичахме.

— Както и ти. На кон. Всъщност конете ни са в една и съща конюшня под грижите на млад мъж, който си спомни за теб и познава него — посочи Тута. — Срещу скромно заплащане ми обясни как да го намеря.

— Кучи син! — възкликна Тута, но веднага сбърчи разкаян чело, забелязал яростните ни погледи.

— Не предполагах, че ще открия и двама ви — добави Ая. — Но кой би се оплакал?

— Не и аз — каза Тута. — Трябва обаче веднага да вземем конете ви и да изчезваме оттук. Татко знае къде са конюшните, уважаеми. Ще те пипне, ако останеш.

Докато оседлавахме конете, конярят и Тута се наблюдаваха смръщени. На Тута несъмнено му се искаше да си каже мнението, но се въздържа. И бездруго не се бавихме много. Препуснахме и не след дълго оставихме зад гърба си и Завти, и бащата на Тута, от когото засега нямаше и следа.

Пътувахме два часа. Тута яздеше с Ая, вкопчен като удавник в нея. Призори най-сетне спряхме да запалим огън и да сготвим рибата, която Ая беше купила или измолила от рибар край брега на Нил.