Оливер Боуден - Произход. Пустинна клетва

— А ти?

Отговорът на Тута беше тъжна усмивка.

— Преданост може би — сви устни той.

— Ела с нас в Тива, ако искаш — рече Ая. — Ще се радваме да си ни спътник. Ще докажеш колко си полезен, когато стигнем там.

— Непременно, уважаема.

Сготвихме рибата, после легнахме да поспим. Двамата с Ая — сгушени един до друг върху пясъка, Тута — недалеч от нас, докато знойното слънце ни събуди. Изморени, поехме към Тива. В ума ми се въртяха последните думи на пратеника.

Какво значеха? Какво беше Орденът?

— Орденът ни смята за отживелица, която не представлява заплаха. Какво става, Хемон? — попита гневно Сабу.

Старецът сви ядно устни. Някога той би отвърнал с подобаваща ярост на Сабу, но макар и все още достолепен, Хемон се беше променил — мускулите се бяха превърнали в жили, възрастта го бе притъпила и гръмогласните разпри не го влечаха.

— Учителят ти благодари за всеотдайната помощ — намеси се Сабестет, оставяйки чаша гореща отвара от рожков пред Сабу, който едва сдържа обзелото го раздразнение.

Беше изпълнил волята на Хемон и Сабестет. Отпътува за Хевену, където откри, че стопанството на Емсаф има нови собственици. Настоящите стопани го посрещнаха с боязън не без основание — беше мръсен, изтощен и с освирепял поглед; освен това току-що бе разбрал как е настъпила промяната — съпругата и синът на Емсаф били намерени убити.

Емсаф не беше близък познайник на Сабу, но бе негов съратник; макар да не бяха поддържали връзка в настоящето, миналото и бъдещето им бяха неотделимо преплетени. Сабу винаги бе смятал, че някой ден двамата ще се сражават рамо до рамо, за да възстановят стария, правилния порядък в Египет.

Странно колко лесно може да бъде заличена подобна желязна увереност.

— Как са били убити? — попита той.

— С нож, така казват. — Новите собственици не бяха виждали телата, разбира се. — Нямаме нищо общо със смъртта им.

— Разбирам.

Съпрузите очевидно бяха нервни. В Сива Сабу закриляше хора като тях и се ненавиждаше, че ги плаши. Усмивките му обаче никак не ги успокояваха. Единствената възможност бе да научи бързо каквото е необходимо и да ги остави на мира.

— Но не са открили труп на мъж? — попита той.

Увериха го, че не са.

— А вещите на семейството?

Повечето били погребани с тях, както повелява традицията. Останалото прибрали, не че можело да се използва, но все пак. В случай че дойде приятел или роднина. С радост щели да му дадат сандъка, за да прегледа скътаното.

Така и стана.

Нямаше медальон. Заобиколните въпроси също потвърдиха, че подобна вещ не е погребана с майката и сина.

Сабу пое по обратния път към дома на Хемон в Джерти. Почти не спря, докато не видя града да се появява на хоризонта. В центъра му се издигаше гранитната колона на фараон Усеркаф. Недалеч се намираше храма на Монту — бога на войната, който в гнева си се превръщал в бял бик с черно лице.

Много уместно.

Хемон го прие в дома си.

— Мислиш, че ни преследват ли? — попита Сабу.

Старейшината кимна.

— Няма друго обяснение.

— Тогава ще се бием.

— Ще се бием… — Хемон не довърши; обърна се към Сабестет.

На свой ред Сабестет впи белезникав, невиждащ поглед в Сабу.

— Учителят се пита кои воини ще застанат до нас в тази битка. Назови имената им.

Сабу беше предугадил въпроса.

— Започнах да обучавам Байек, но още не е готов.

— Твой дълг е да го подготвиш — каза Хемон.

— Ще стане. Не забравяй обаче, че Емсаф също обучаваше сина си и не пожъна добро. Редиците ни се стопяват и затова сме уязвими.

— Точно затова имаме нужда от нови попълнения — изсумтя Хемон. — А ще ги набавим, като…

— Да, да, знам. Обучението на Байек ще завърши.

— Кога?

— Когато преценя.

— Твърде късно може би? — повдигна вежди Хемон. — Докато решиш, че е готов, Орденът ще ни е унищожил.

— Байек е моя грижа. Най-належащата задача сега е да открием кой иска да ни избие и да го отстраним. Трябва да ги ударим, преди да довършат започнатото. Съгласен ли си?

Хемон кимна.

— И как предлагаш да действаме?

— Обмислил съм някои ходове. Но има и друго. Защо точно сега? Защо Орденът ненадейно проявява такъв интерес към нас, та иска да ни изтреби?

Хемон кимна.

— Добър въпрос. Изглежда, нещо се мъти в Александрия.

Няколко месеца по-рано

Една ранна сутрин бившият войник Рая влезе в Александрийската библиотека. Беше толкова рано всъщност, че един от пазачите още спеше, облегнат на каменната стена до портала; главата му климаше, сребриста слюнка лъщеше в светлината на първите лъчи. Рая едва се сдържа да не го събуди с ритник, когато мина незабелязан и необезпокояван край него и пристъпи в просторното преддверие на библиотеката.