Оливер Боуден - Произход. Пустинна клетва

— Каква задача, Теотимос? — попита Рая с прикрита въздишка.

— Как да кажа… един вид преценка — отговори Теотимос, приведе се над ръкописа с присвити очи, а дланта му служеше като линия. — Аха! — възкликна.

— Какво?

Теотимос му махна да се приближи.

— Виж това.

Рая се надвеси над него. Някои свитъци бяха на гръцки — познато писмо — и доколкото схващаше, говореха главно за Тива. Други бяха изписани с непознати букви.

Каза го на Теотимос и той уподоби добронамерено изцъкване с език.

— Това е секх шат — посочи свитъка. — Старо демотично писмо. Не съм и очаквал кутре като теб да го знае.

— И какво привлече вниманието ти, ако смея да попитам?

Старецът се изкиска.

„ Поне го развеселявам през последните му години — рече си Рая. — За друго май не съм от полза.“

— Тази дума тук — посочи Теотимос. — Знаеш ли какво пише?

— Боя се, че не. Но пък може би ще ми кажеш, преди да изгубя всякакво желание за живот.

Теотимос вдигна глава с присвити очи, искрящи от стари тайни и внезапна, смущаваща бистрота. Усмихна се бавно и Рая овладя порива да отстъпи крачка назад.

— Пише „меджай“.

Няколко седмици след откритието на Теотимос Рая се събуди в александрийски бордей. Мислите се подредиха бавно в замаяната му глава. Плати си таксата и се върна вкъщи да крои планове — сложни кроежи, които преди всичко щяха да му осигурят изкачване в йерархията на Ордена възможно най-гладко и експедитивно.

Първата му работа бе да намери преводач.

Не, не първата. Преди нея имаше друга, която щеше да му достави огромно задоволство.

После, когато основите на плана му бяха положени, той си събра багажа, сбогува се със съпругата си и с двете си дъщери и напусна Александрия с лодка под наем, която се понесе по надиплената лазурна река към Фаюм.

Слезе близо до мястото, накъдето се бе запътил, купи кон и препусна към дома на мъжа, когото наричаха Бион — убиеца на хора.

Почуди се дали старият му другар все още обрамчва очите си с каял.

И дали тези очи са мъртви както преди.

Къщата на Бион в края на Черната пустиня, близо до Фаюм, се намираше сред няколко разпръснати постройки, образуващи невзрачно селище. Малката падина, където се гушеха, им придаваше вид на сгради, потъващи полека в земята, а вятърът имаше навик да вдига пясъчни пелени и да ги запраща по стените им. Природата беше враждебна и пастирите, подслонили се тук, благоразумно прекарваха повечето си време надалеч. Точно така му харесваше. И затова се изненада, когато на връщане от кладенеца видя кон, завързан пред къщата. Над хълбоците му беше преметнато знамето на Царските мечоносци — махайрофори.

Бион спря.

„Тук е значи — помисли си той. — Дошъл е да си поиска дължимото.“

Никой друг освен Рая не би го потърсил на това място.

Извади ножа си — за всеки случай — уви кожената връв около китката си и влезе вътре.

Рая го чакаше. Когато убиецът отвори ниската вратичка, сниши глава и пристъпи в помещението, по-възрастният мъж се изправи и няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо: Рая със скръстени ръце и усмихнат, Бион — стиснал ножа.

Гостът наруши мълчанието:

— Привет, Бион, стари ми приятелю.

— Командире — отвърна убиецът без усмивка.

Не беше нужно да любезничи с Рая. Всъщност предпочиташе да не го прави. Беше препоръчително да държи Рая в напрежение. Отдръпна се от прага и се промъкна в сенките. Прикри усмивка, забелязал как Рая премести тежестта си, сякаш се готови за нападение, ала не иска да обиди домакина.

— Какво искаш?

Рая се усмихна — обиграно и студено — сочейки ножа на Био — също реликва от старите дни.

— Да предположа ли, че вече не се чувстваш застрашен? И ако е така, би ли го прибрал в колана? Човек съм, а е човешко, знаеш, острие в ръката на великия убиец Бион да предизвиква ужас дори сред най-смелите.

— Ласкаеш ме, командире — рече Бион по-скоро по навик, отколкото от уважение, но прибра оръжието.

— Още си слагаш каял, виждам.

— Да ме пази от слънцето.

Забеляза как погледът на Рая се насочва към белезите му. Не помръдна, наясно, че в сенките белезите изпъкват още повече.

— Какво ти се случи? — попита бившият му командир.

— Разпра — отвърна Бион с тон, който не предразполагаше към по-нататъшни въпроси.

— Интересна разпра.

Показалецът на Рая описа кръст пред бузата му, сякаш си представя какъв саблен удар би нанесъл подобна рана.