Оливер Боуден - Произход. Пустинна клетва

Вече не съм вцепенен от страх обаче. Не съм дете.

Бащата на Тута протегна свободната си ръка, измъкна ножа от колана ми и го захвърли с глух тропот на земята. С крайчеца на окото зърнах как пратеникът впи поглед в него и се опитах мислено да го възпра. „ Не рискувай — прииска ми се да извикам. — Едва те открих! “ Само че острието на сабята — което не беше притъпено, разбира се — притискаше настойчиво и болезнено брадичката ми. Усетих как нещо топло се стича по шията ми и разбрах, че е кръв. В същия момент нападателят се пресегна към кесията ми. Не се получи. Не можеше да я разтвори с една ръка.

— Тута, вземи парите! — разпореди се той с раздразнение.

Без да ме поглежда, момчето пристъпи към мен и развърза кожената торбичка, извади кесията и я подаде на баща си. Едно перо закръжи бавно и падна на земята.

Пратеникът се беше примъкнал до ножа ми.

Недей!

— Тута — примолих се. Движението на устните ми заби върха на сабята по-навътре в плътта и нова струйка кръв се стече по гърлото ми. — Кажи поне на пратеника, че нямам нищо общо с това.

— Той няма нищо общо с това, господине — рече твърдо Тута и погледна пратеника право в очите. — Виновни сме само двамата с татко. Този мъж иска само да намери сродника си. Търси информация. Добър човек е, гарантирам. Смилете се и му кажете каквото иска да разбере.

— Млъквай! — сряза го баща му. — Писна ми! — замахна с юмрук и запрати момчето на пода.

Пратеникът съзря възможността. Използва моментното разсейване, прекрачи напред, наведе се, грабна ножа и нападна. Острието описа дъга отдолу нагоре, намери целта и бащата на Тута изкрещя от болка. Ножът ми вкуси кръв в ръцете на другиго. Замахът на пратеника обаче беше прибързан и непремерен; не успя да използва предимството на изненадата и ми попречи да му се притека на помощ. Беше отворил рана в бедрото на крадеца, туниката му зееше и по крака му шуртеше кръв. Бащата на Тута обаче, макар и ранен, и пиян, бе по-опитен боец и по-ловък с острието. Преглътна болката и нападна ожесточено пратеника. Не му даде възможност за повторна атака. В миг късата сабя се заби в корема му; сумтейки от усилието, бащата на Тута я заби навътре с глухо думкане, както перачките по Нил налагат чаршафите си; после го прониза още веднъж и още веднъж — от чиста злост, когато превитият пратеник вече кашляше задавено и несъмнено се гърчеше в предсмъртна агония.

Сетне крадецът се обърна към мен. Кракът му беше подгизнал от собствената му кръв, късата сабя тъмнееше от кръвта на пратеника.

— Глупав кучи син! — изкрещя той и се почудих на мен ли говори, или на Тута; или на двамата.

Разбрах само как неволно отстъпвам назад, ходилото ми се удря в проснатото тяло на момчето и аз също се строполявам върху плочника.

Не откъсвах очи от късата сабя в ръцете на крадеца, който се тътреше напред, влачейки ранения си крак.

„ Това е. Ето го момента преди смъртта .“ Мислите ми се насочиха към Ая, към мама и към Сива — града, който никога вече нямаше да видя.

— Не, татко, моля те! — изпищя Тута и се хвърли пред мен точно когато острието се спусна надолу.

Милостивите богове възпряха баща му навреме. Той изруга и с обещание за сурово наказание по-късно, запрати Тута отново на земята. После ме нападна пак, готов да нанесе смъртоносния удар. Тута обаче ми беше спечелил ценно време. Бях успял да се изправя на крака и вече обмислях как да се защитя.

— Хей, какво става там? — чу се вик откъм входния тунел.

Бащата на Тута се извърна, търсейки с поглед натрапника, а аз се спуснах към ножа си. Шумът бе привлякъл вниманието на работник в театъра. С гневен крясък бащата на Тута изостави плана си да ме убие, обърна се към поваления пратеник и затършува да открие кесията му. Взе парите, сграбчи Тута, изправи клетото пребито момче на крака и го повлече към изхода точно когато театралният работник изскочи от тунела.

Новодошлият подхвана възмутено:

— Какво…

Очите му се ококориха обаче при вида на острието и той се прилепи към стената до седалките, разчиствайки пътя на крадеца и малкия му съучастник.

Приклекнах до пратеника, паднал пред сцената. Притиснах с пръсти слепоочието му и огледах туниката — мокра, почервеняла и разкъсана. Три рани. Дум-дум-дум.

По моя вина. Какъв глупак излязох!

Той изкашля кръв, очите му вече се изцъкляха. Сложих длан върху сърцето му — биеше, ала едва-едва. Пърхаше като ранена птица.

Щеше да умре тук — да умре зареди мен, но въпреки това трябваше да разбера. Опротивял на себе си, задето в последните му мигове мисля за своите нужди, се приведох и попитах: