Оливер Боуден - Произход. Пустинна клетва

Намерих конюшня за коня, платих на момчето монета от кесията и тръгнах да разгледам града. Стараейки се да не се кокоря, вървях сред море от хора, лъкатушех между сергии и поспирах да се възхитя на стоките.

Улиците бяха по-тесни от нашите в Сива. Тук имаше дюкяни с кепенци и пъстроцветни навеси. Накъдето и да погледнех, улиците се вливаха в други улици, разклонявайки се наляво и надясно… за да забавят нашествениците, беше ми обяснила веднъж Ая.

О!

Заковах се на място. Това беше най-добрият начин да се изгубя. Оставяш коня, тръгваш на разузнавателна обиколка. И докато се усетиш, забравяш къде е конят ти.

Озърнах се, търсейки полезен ориентир, и забелязах внезапно движение зад мен. Не бях сигурен, но ми заприлича на малко дете — дете, което не иска да го видят.

Вече с по-ясна представа къде се намирам, продължих напред. Спрях пред сергия по-нататък по улицата. Търговецът предлагаше сума ти ножове — всичките по-подходящи за бой от онзи, който бях взел от къщи.

Един привлече погледа ми. Извадих кесията да платя, но преди да пъхна новата придобивка в колана си, се престорих, че я оглеждам за последно. Възползвах се от случая да надзърна през рамо и пак забелязах движение между краката на другите купувачи. Улично хлапе, набелязало вероятно кесията ми?

На следващата сергия бяха изложени накити. Взех дебела полирана огърлица и я наклоних така, че да отразява улицата зад мен. Видях, разбира се, своето лице с гъста брада, мръсно и покрито с прах от пустинята. После…

Ето!

Видях отражението му. Момче, по-малко от мен. Носеше туника, подобна на моята, но без кожените презрамки, кръстосани пред гърдите ми.

Въпросът беше защо ме следи. Какво иска?

Време беше да разбера.

Продължих да вървя напред, подмамвайки момчето, докато стигнах до площад. Покрай стените се редяха каменни пейки, клонести бадемови дървета предлагаха сянка на купувачите край сергиите, отрупани с храна и алабастрови буркани. Купих меден сладкиш, покрит със семена, и седнах до мозаечна маса. Зачаках. „ Е, покажи се, плъхче“ — помислих си.

Не след дълго той се появи. Площадът не беше оживен както другите улици, но по-високите хора и тук му осигуряваха прикритие. Следях го крадешком. Забелязах как очите му се впиват в медения сладкиш и познах глада в тях.

Обърнах се към него и му махнах. По лицето му, зацапано почти колкото моето, се изписа нерешителност и той понечи да се отдалечи.

— Хей! — подвикнах. — Гладен ли си? Ела да си поделим сладкиша!

Той спря. Обърна се и се промъкна край стената до мястото, където седях. Приближи, измери ме с морни очи и проговори:

— Правиш се на голяма работа, а?

Протегна ръка към сладкиша.

— Ако ще се обиждаме…

Отдръпнах лакомството.

— Добре де, добре. Просто не съм свикнал хора кажи-речи колкото мен да ми дават заповеди.

Сбърчих чело.

— На колко си? Как се казваш?

— Казвам се Тута. А ти? На колко години си? И кога ще ми дадеш сладкиша. На колене ли искаш да те моля? Или пък да ти потанцувам и да ти попея за удоволствие. А, господине?

Вярно, ръката ми държеше сладкиша високо във въздуха. Свалих я и му посочих да седне.

— Заповядай. Казвам се Байек. На петнайсет лета съм и искам да разбера защо се влачиш като сянка след мен.

Той подсмръкна.

— Гладен съм и живея на улицата. Винаги търся нещо за ядене.

— Току-виж ти повярвам… Само дето не носех храна, когато започна да ме следиш. Защо имам чувството, че се интересуваш не от сладкиша, а от това?

Пльоснах кесията върху мозаечната маса.

С устни с полепнали по тях семенца и бузи, пълни с меден сладкиш, той забели очи.

— Добре де, добре — изрече, пръскайки трохи. — Имам приятел в конюшнята. Осведомява ме, когато в града дойде някой с повечко монети за харчене…

— Та да ги свиеш?

Той поклати ожесточено глава.

— Не, не… Да прояви щедрост към бездомно момче като мен.

Настъпи мълчание.

— Е? Ще го направиш ли? — попита той с надежда в гласа. — Да ми помогнеш мъничко, имам предвид? Ако ти покажа забележителностите, да речем?

— Възможно е, защо не…

— Наистина ли?

— Да. Първо обаче искам да разбера на кого помагам. Каква е историята ти, Тута?

Посочих му да си вземе още сладкиш. Той заговори с пълна уста:

— Дойдох в Завти от Тива. Бях много малък. Мама и татко ни доведоха тук със сестричката ми. Известно време бяхме добре, доколкото помня. После избухна пожар, ужасен пожар, уважаеми, и отне живота на мама и на сестричката ми.