Стивен Браст - Йорич

— Просто е странно, нищо повече. Колко пъти съм ходил там, а така и не го знаех.

Прегледах подробно списъка. Имаше имена, пръснати из целия град, сред които два дюкяна, покрай които бях минавал. Другите не ги знаех.

„Сега какво, шефе? Закачаш списъка на стената, хвърляш нож по него и гледаш къде ще се забие ли?“

„Нещо такова, да“.

„Най-вероятно ще те светнат. Не си във форма…“

„Ти си трай“.

Изсумтя психично, но си замълча.

— Добре, какво знаеш? — попитах Кийра.

— Ти какво искаш да узнаеш?

Поколебах се.

— Не знам какво точно да питам. Не знам за Лявата ръка почти нищо.

— И аз. И те също.

— Какво искаш да кажеш?

— Това си върви със секретността. Повечето от тях знаят много малко извън собствения си бизнес.

— Мм, колко малко?

— Що за въпрос е пък това?

— Имам предвид, ако ще се появявам на някое от тези места, дали индивидът, който го върти, ще знае кой съм?

Тя помисли.

— Не знам. Може би. Предположението ми е, че не — освен по съвпадение. Не залагай живота си на това обаче.

Кимнах и попитах:

— Мм, а как го направя, Кийра?

— Мен ли питаш?

— Нямах предвид моята специалност. Но това… — Почуках по списъка. — Това тук например е хан. Влизам и питам за определено питие ли? Или…

— О. Извинявай. Мислех, че знаеш. Ако искаш да стигнеш до някоя в Лявата ръка, молиш да се видиш с господарката на къщата и даваш три сребърни монети, една по една, с лявата ръка.

— Лявата ръка. Много хитро.

— И с богато въображение при това.

Седнах на ръба на леглото и се замислих. Извадих ножа от десния си ботуш, измъкнах бруса от торбата и заработих, докато мислех.

— Не го смазваш — отбеляза Кийра.

— Суеверие — отвърнах. — Не е нужно да смазваш бруса, трябва само да го почистиш, като приключиш.

— Знам. Чудех се дали ти го знаеш. Какъв ръб му слагаш на това?

— Пет градуса на страна. — Спрях и огледах ножа. Беше доста грозен. Бях си го намерил в Кратка отмора, близо до Табо. Имаше някакво евтино и безполезно заклинание, което уж трябваше да помага в намирането на жизненоважна точка, и върхът не беше кой знае какво, но имаше чудесен ръб, а увитата с кожа дръжка от еленов рог лепнеше на ръката ми, все едно че е направена за източняк. Поработих още малко, проверих откоса и обърнах на другата страна.

— Къде се научи да го правиш това? — попита тя.

— Къде се срещнахме за първи път?

— А. Ясно.

Кимнах.

— Точенето на ножове беше първото, което научих, след като се научих да мия котли и тигани, да изнасям боклука и да бърша маси. Имах един нож, на който поддържах двоен ръб: предните три четвърти за рязане, задната четвърт за сечене. Най-добрият нож, който съм имал.

— Къде е сега?

— При Коути. Още го използва. Показах й как да прави двойния ръб. Тя… — Млъкнах и се захванах отново с точенето, вече с финия брус.

— Извинявай — каза тя.

— Не, не. Не се притеснявай.

— Ако го хлъзнеш и си отрежеш пръст, ще ми е неприятно.

Вдигнах лявата си ръка.

— Случи се веднъж. Научил съм си урока.

Приключих с точенето на ножа, кимнах доволно и станах. Реброто ме болеше като… а бе болеше много.

Кийра попита колебливо:

— Искаш ли да ти пазя гърба?

— Нямаш такива умения. А и не е нужно. Това би трябвало да е доста лесно.

Тя излезе след мен от стаята и заслизахме по стъпалата. Вървях бавно.

— Ще те чакам в двора да чуя как е минало — каза тя.

Кимнах, но не отвърнах нищо. Бях се съсредоточил главно върху това да не стена при всяка крачка. Роуца изхвърча от рамото ми и полетя на бавни кръгове над нас. Лойош остана на другото ми рамо, озърташе се непрекъснато.

На широкия булевард пред Имперското крило, близо до парка, винаги има карети. От едната страна са тези със знак на вратата, от другата — които са за наемане, всички със специални изключения от забраната за коне близо до Двореца. Мисля, че изключенията са толкова много, че спокойно могат да не се притесняват от забраната, но може би греша.

Известно време оглеждах каретите под наем, за да реша коя изглежда най-удобна, после избрах една и болезнено се запътих към нея. Кочияшът беше млада жена, текла, разбира се, с веселата усмивка и добродушната сервилност на щастливата селянка в една музикална сатира на улица Угар. Качих се и й казах адреса. Теклата погледна Лойош, после Роуца, докато тя кацаше при мен в каретата, но само се поклони и се намести на капрата. После цъкна с език и конете ме заклатушкаха, все едно че вървях пеш.

„Шефе, не ме интересува какво казва Кийра, но не си във форма…“