Стивен Браст - Йорич

— Не мога да ти помогна — отвърна той сухо. — Ти си единственият убиец, когото познавам.

— Аз пък познавам много убийци и това не ми помага. Другата възможност е напълно да греша и в този случай съм още по-безпомощен, защото нямам никаква податка, която да сочи какво замислят, а не мога да се самоубедя, че просто ще приемат това, без да направят някакъв ход.

Той се намръщи.

— Трябва да направим нещо.

— Радвам се, че вече сме „ние“.

Той се намръщи, но си замълча. Знае кога просто разпалвам искрите.

— Благодаря ти, че намина — казах му.

— Трябва ли ти телепорт донякъде?

— Да, но не мога да рискувам. Все пак благодаря.

Станахме.

— Ако измислиш нещо и мога да помогна… — почна той.

— Ще те уведомя.

Кимна и излезе пред мен. Запъти се навътре в крилото, сигурно за да си намери удобно място за телепорт. Липсват ми дребните удобства, да ви кажа. Излязох след него и тръгнах към хана с мисълта, че малко почивка няма да ми дойде зле.

„Вярно ли, шефе? Наистина ли се предаваш?“

„Не знам. Вероятно не. Но нямам представа какво да правя“.

„Аз съм с Мороулан. Не ти е присъщо да напуснеш града, без нещата да са довършени“.

„Против ли си?“

„Не! Изцяло съм за, шефе! Това място ме плаши. Но ти, изглежда, проявяваш благоразумие, а точно това не бях очаквал“.

Въздъхнах.

„Вероятно няма да се откажа“.

„А би трябвало“.

„Знам“.

„Нямаш никаква представа къде ще ударят, шефе. Какво можеш да направиш?“

„Точно това казвах. Знам само кого ще заковат и кого ще… О!“

„Какво?“

Умът ми заработи трескаво. После казах:

„Знам кого ще обвинят за това“.

„И къде ни води това?“

„В Южна Адриланка“.

„Ъъ, нещо против да ми кажеш защо?“

„Сигурно може да се научат някои неща от хората, които се очаква да понесат разгрома“.

„Например?“

„Ако ги науча, ще ти кажа“.

„О, ясно. Добре“.

Стоях насред двора пред Драконовото крило на Двореца. Домът на дракона, тъмен и ах, колко внушителен, бе надвиснал над мен все едно си мятаха свирепи погледи с крилото. Четири-пет алеи извеждаха от зоната, някои към други части на Двореца, други към града. Доколкото знаех, можеше да има убийци на всички.

Но имах да свърша нещо, а какво повече му трябва на човек?

„Сериозно ли, шефе? Какво ще правим?“

„Връщам се в хана и пускам бележка на Кийра с молба да ми донесе имената на дейностите на Лявата, ръка, които е успяла да открие, после си поръчвам да ми донесат прилично ядене, изпивам половин бутилка вино и лягам да спя“.

„Звучи като мой тип план“.

„Утре ще е претоварен ден. Знам две места, собственост на Лявата ръка. Ако Кийра не се появи, ще посетим едно от тях“.

„Добре. Така поне няма да трябва да се притесняваме за план за вдругиден. Защото и двамата няма да сме тук да го видим“.

На следващата сутрин се чувствах малко по-добре. Станах и отново се разкърших, бавно и внимателно. Все още се мъчех да накарам мускулите си да се подчиняват, когато на вратата се почука. Лойош каза, че е Кийра, и я поканих да влезе. Попита ме как се чувствам и излъгах малко.

— Откри ли нещо?

— Научих за няколко дейности, прикриващи операции на Лявата ръка. Ето. — И ми връчи лист с имена и адреси.

Вдигнах го пред нея и почуках с пръст по едно име.

— Сигурна ли си за това?

Тя го погледна.

— „Тимбрий. Платове и прежди“. Какво те тревожи?

— Нищо. Само дето Коути ходеше там непрекъснато. Нямах представа.

— Не знам кой е реалният собственик, но е добро място, ако искаш да подслушаш някой, който си мисли, че има заклинания против това.

Кимнах и казах: