Стивен Браст - Йорич

В стаята си в хана намерих бележка от Кийра, че има информация за мен. Отговорих й да задържи за ден-два, понеже нямах време за нищо друго, освен да следя Десаниек.

Добре ли е да престана да говоря колко болезнено беше просто да ходя? Едва ли ви е приятно да слушате за това, а и на мен не ми е приятно да си го спомням. Да кажем само, че от всичките пъти, в които съм следил хора, този беше най-неприятният.

Можете да повторите шаблона и за следващия ден, само дето, след като приключи работата си тя отиде на друго място и яде с един йорич, който навярно беше любовникът й — поне изглеждаха в добри отношения — и тръгна с нея към дома й. Минаха по друг маршрут, по-живописен. Имах впечатлението, че винаги минават оттук.

На следващия ден — никакъв любовник, никакъв йорич, който се интересува от нея, и отново по първия маршрут, покрай един от любимите ми хлебари, което го направи особено мъчително.

Когато същото се случи и на другия ден, започнах да се отвращавам, да не говорим за притеснението.

„Какво съм пропуснал, Лойош? Те ще премахнат тази йорич и ще го направят да изглежда уж че зад това стоят онези източняци. За да го направят, трябва да знаят движенията й точно. Защо ги няма?“

„Може би ги има, а ти не ги виждаш“.

„Невидими? Възможно. Но все някой трябваше да забележи наоколо да се върти невидим тип. Мисля…“

„Не това имам предвид. Тя не е джерег, шефе. Вероятно няма никакви защитни заклинания“.

„Накъде биеш?“

„Може би я следят с магия“.

Избълвах няколко от любимите си ругатни, като ги съчетах с някои новоизмислени. Жалко, че не помня как точно се получи, защото бе доста поетично.

„Шефе?“

„Това е мошеничество!“

„Ъъ, шефе…“

„Знам, знам. Просто съм ядосан, че не помислих за това“.

„Нали затова съм с тебе“.

„Което никога няма да ми позволиш да забравя, което е другата причина да съм ядосан. Добре, трябва да има начин да открием това. Не, не го правим ние. Трябва да повикаме помощ“.

„Мороулан или Сетра?“

„Да“. И преди да е успял да каже нещо остроумно, добавих: „До кого ще е по-лесно да стигнем?“

„Би могъл да поканиш Мороулан да дойде да те види, вместо ти да ходиш там“.

„Да, прав си“.

Хванах друг обиколен път до района на Двореца, после влязох в крилото на дракон през един от входовете, използвани от благородниците. Пред входа стояха двама стражи в пълна униформа. Зачудих се дали стоенето на пост часове наред е чест, или наказание, но във всеки случай си надянах пълното нагло снаряжение и профучах покрай тях.

Стигнах до един сержант на бюро. Знаех, че беше сержант, защото видях знаците на униформата му, и знаех, че е бюро, защото винаги е бюро. Винаги има някой на бюро, освен когато не е маса, функционираща като бюро. Седиш на бюро и всеки знае, че трябва да си там и че правиш нещо, което включва мозъка ти. Това е един странен, особен вид важност. Мисля, че всеки би трябвало да си има бюро. Можеш да седнеш зад него, когато се почувстваш маловажен.

Императрицата нямаше бюро. Мороулан нямаше бюро. Сетра нямаше бюро. Те наистина бяха важни. Колкото до мен, когато ръководех района си за джерег, имах бюро. Сега нямах. Може да си извадите каквито искате заключения от това.

Отидох до сержанта зад бюрото и заявих:

— Аз съм граф Шурке. Желая да видя дежурния младши лейтенант.

Не му хареса много. Единствените хора, които уж трябва да ти говорят така, са онези с по-големите бюра. Но печатът на имперска титла има известна тежест сред военните, тъй че той кимна и колкото и да беше болезнено може би за него, отвърна:

— Да, милорд. Веднага. — После каза: — Флипс, заведи милорд при младши лейтенанта.

Един тип, който явно отделяше твърде много време за косата си, каза:

— Да, милорд.

Поклони ми се и ме поведе по коридора, почука на първата врата, до която стигнахме, и след като му отговориха, ми я отвори. Влязох в стая, където имаше жена зад бюро. По-голямо от това на сержанта.

Повторих представянето си и заявих:

— Искам веднага да ми бъде доставено съобщение до лорд Мороулан. Желая да се срещне с мен тук. Намерете ми празна стая, където да изчакам, и го уведомете, че съм там.

Не й хареса много тонът ми, но заповедите, както казват, са си заповеди.

— Да, милорд. — Взе един лист, надраска нещо на него с писало, което се поставяше в писалодържател с ецвана на него драконова глава, после удари печата си и стана. — Милорд, последвайте ме, ако благоволите.

Невинаги обичам да си придавам тежест. Но понякога, с някои хора, просто е забавно.