Стивен Браст - Йорич

„О, сега ще чакаме ли, шефе? Знаеш, че това ми е любимата част“.

Зачакахме.

Лойош лееше порой от предложения как да украсим празната стая, докато аз се мъчех да помисля творчески какво да кажа, ако някой влезе. От време на време познайникът ми ме уверяваше, че Роуца все още е неразкрита и че Десаниек не се е появила.

Чакахме дълго.

Или Десаниек имаше много работа в кабинета си и отвратително се бе посветила на нея, или имаше друг изход навън. След четири часа, когато стомахът ми заръмжа, почти бях решил, че е второто. След пет часа бях почти сигурен в това. Беше почти шестият час, когато Лойош каза:

„Ето я! Идва към нас, шефе“, и тръгнахме.

Лойош се мушна отново под наметалото ми, пристъпих навън и закрачих към стълбището.

„Роуца какво прави?“

„Чака“.

„Добре. Кажи й да остане така“.

Докато се разминавахме, направих лек поклон, без да я гледам. Периферното зрение ми показа само, че е средна на ръст, с доста светлата кожа на йорич и с твърда походка. След като ме подмина достатъчно, се обърнах и тръгнах след нея. Това не само ми позволи да наблюдавам дали има някой друг, който би могъл да я следи, но също така ми показа как да изляза от Двореца.

Доста бързо стигнахме до някакво място, където имаше много хора, което не беше добре за мен. Много лесно е да следиш някого в тълпа, което значи, че е трудно да засечеш някой друг, който го прави. Не я изтървах, разбира се. Мога да се лепна за някого дори и без Лойош. Но все пак стана по-просто, след като напуснахме Двореца и можах да си позволя един миг, в който никой не ме виждаше, за да го пусна навън.

Лесната част бе проследяването на Десаниек. Трудната бе засичането на някой друг, който следи Десаниек. Страшната част бе напускането на зоната на Двореца и чуденето дали някой не следи мен, при това с враждебни намерения. Болезнената част бе вървенето достатъчно бързо, за да не изоставам от нея.

Не отиде далече, както се оказа — просто в квартала край Двореца, до едно място, където се бях хранил веднъж. Храната бе прилична, но списъкът на вината бе удивителен. Едно от нещата, които не бях упражнявал напоследък, беше следенето на човек, който се храни по-добре от мен.

От друга страна обаче можех да оставя Лойош там, в случай че Десаниек се нахрани бързо, и да се върна да прибера Роуца.

„Което означава да вървиш през много лоши места без мен да наблюдавам отгоре“.

„Двайсет минути“.

„Помисли колко много неща би направил ти за двайсет минути“.

„Видя ли някого по пътя насам?“

„Не, но…“

„Значи стоиш тук. Ще се върна бързо“.

И се върнах, ако искате вярвайте, ако искате — не. Отне ми повече, отколкото трябваше, защото се загубих, докато се опитвах да намеря кабинета, и трябваше да питам три пъти за посоките, но все пак го намерих, и Роуца си беше там, и излязох без проблеми отново навън. Много е странно как може да е толкова трудно да стигнеш до някое място и толкова лесно да се върнеш.

„Добре, почти стигнахме. Безопасно ли е?“

„В безопасност си от всеки друг, освен от Роуца, която е гладна, изпопарена и много ядосана“.

„Вярвам, че ще ме защитиш“.

„Взимам скъпо за такива услуги“.

Намерих безопасно място, където да изчакам, докато Десаниек привърши с храненето. Лойош и Роуца огледаха района за някой, който можеше да дебне нея или мен.

„Как ще разбереш кое от двете е, шефе?“

„Ти просто го засечи, после ще се притесняваме за това“.

„С други думи, нямаш обяснение“.

„Нещо такова“.

Но не засякохме никого. Ако някой я следеше, можеше да е на съседната маса до нея, да яде, да зяпа в противоположната посока. Правил съм го.

Тъй че почакахме още. Пфу.

Би могло да е интересно да ви предам останалото от случилото се най-подробно, ако се беше оказало интересно, но всъщност така и не забелязах никого. Бях с нея още около три болезнени часа и тя посети някакъв частен клуб, където, предполагам, високопоставени йорич обичат да отпускат. След това най-сетне се прибра в дома си. В крайна сметка всичко излезе едно голямо нищо.

Върнах се до хана, позволих си малко сън, станах рано и зачаках пред дома й. Лойош забеляза един джерег, но беше преди да стигнем там. Джерегът очевидно търсеше мен, ако се съдеше по това колко грижливо отбягваше да гледа към хана. Майната му. Изгубихме го на път към дома на Десаниек.

Тя тръгна направо към кабинета си. Джерегите бяха под наметалото ми и тримата изчакахме. Десениек изобщо не спря да закуси някъде и вероятно си бе поръчала да й донесат обеда. Какво прави вътре осемнайсет часа не знам, но си беше там и като че ли никой друг не се интересуваше от нея. Вечерта яде на същото място, но след това се прибра направо вкъщи. И двата пъти по същия маршрут.