Стивен Браст - Йорич

Казах:

— Ще бъде извършен опит за покушение върху живота на съдия Десаниек. Знам го по дедукция, от намеци, които получих, и защото знам как действа джерег.

Тя се ококори.

— Джерег ли? Защо ще…

— Ще прилича на опит от страна на група източняци и текла. Една от онези групички на политическо брожение. Ще е много убедително.

Тя се отпусна в креслото и притвори очи. Глобусът над главата й забави и стана тъмночервен. Не го бях виждал да забавя. Зачудих се какво ли означава това. След около минута тя вдигна очи към мен.

— Какви са въпросите ти, Талтош?

— Само един: защо биха го направили?

— А?

— Знам за опита им да ви накарат да издадете декрет за забрана на определени химикали…

— Как научи това?

Отговорих на въпроса, който искаше да зададе, а не който зададе.

— От страната на джерег, ваше величество, не от някого, на когото сте го доверили.

— Това е добре.

— Както казах, знам за това. И разбирам, че ваше величество…

— Стига с тези официалности, Талтош. Твърде съм уморена и твърде раздразнена.

Глобусът бе станал наистина леденосин. Поклоних се и казах:

— Разбирам, че се опитвате да излезете от капана, като разкриете истината за събитията в Тирма, и се възхищавам на това. Но не разбирам другата му страна. Тоест как, ако съдействате на джерег, ако издадете декретите, които искат те, и така нататък — как това сваля натиска от вас?

Тя мълча дълго. Глобусът постепенно преля от синьо до невзрачно зелено.

— Първият ми дълг — заговори тя бавно — е да поддържам функционирането на Империята. За да ръководя Империята, ми трябва съдействието на всички онези, които не мога да заставя, и да заставя онези, които не искат да съдействат. За да правя това, ми е нужно доверието на благородниците и принцовете. Ако загубя доверието на благородниците и на принцовете, не мога да ръководя Империята.

— Изглежда съвсем просто. Могат ли наистина джерег да направят така, че благородниците и принцовете да загубят доверие във вас?

— Допреди седмица мислех, че биха могли. Сега… — Сви рамене. — Сега предполагам, че ще го подложа на проверка.

Поклоних й се, отстъпих заднешком седем стъпки и напуснах.

Как спираш един убиец?

Звучи, все едно че е шега, нали? Но не, наистина си задавах този въпрос.

Ще си кажете, ами аз като съм в този занаят за един доста голям отхапък от живота си, би трябвало да имам доста добри идеи за спирането на убиец. Само че не става така. Когато измисля начин, който би могъл да спре мен, веднага измислям как да го контрирам.

Работата е, че повечето убийци, които познавам, работят до голяма степен по същия начин: хващаш схемата на движение на обекта, подбираш място, избираш момента, правиш план за изтегляне, избираш метод, след това, ами, след това го правиш. Ако искаш да спреш убиеца и не знаеш кой е, трябва до голяма степен да направиш същото нещо и да си там първи. Желая ви късмет.

Или пък… хм… може би откриваш убиеца, докато го подготвя? Мда, в това имаше някои възможности.

„Е, Лойош? По-добри идеи?“

„Твоята работа е да намираш по-добри идеи, моята е да пробивам дупки в тези, които имаш, и вече си правил това доста добре“.

„Да. Благодаря“.

Пообиколих из Имперското крило и намерих един приятно превзет текла, който срещу малко сребро беше навит да ни заведе до кабинета на Имперския съдия. Лойош и Роуца се скриха под наметалото ми, което, трябва да спомена, не е ужасно удобно за никого от нас и в най-добри времена, а с добавената тежест на раменете ми (буквално) в момента изобщо не беше забавно.