Стивен Браст: Йорич

Дори ако нещата не сработят както си го планирал, добре е, когато можеш да извлечеш нещо полезно от опита.

Скочиха ми точно на влизане в едно малко селце, наречено Бяла воденица, в южния край на Пустата. Бяха се скрили зад ниския разбит плет покрай пътя, преди той да се превърне в единствената улица на селцето. Беше добро място за нападение. Селцето бе на около четвърт миля, а и тъкмо се стъмваше.

Бяха трима, драгари, двама мъже и жена, без отличителните цветове на някой определен дом. Всички носеха саби и ножове. И си разбираха от работата: ключовият момент в убеждаването на някого да ти даде парите си е да си бърз и много, много агресивен. Не стоиш просто ей така и не обясняваш на клиента си защо трябва да направи това, което искаш да направи, опитваш се да го вкараш в положение, в което, преди да е имал време да помисли, още по-малко да реагира, вече е в ръцете ти и се надява някак си да се измъкне жив от това. Когато ти връчи кесията си, би трябвало да се чувства благодарен.

Роуца пое мъжа вдясно, Лойош влетя в лицето на жената. Извадих сабята си и обезоръжих този пред мен със спиращо посичане в китката, после му влязох и го шибнах в носа с ефеса. Направих още една стъпка и го изритах отстрани по коляното.

Той падна. Опрях върха на гърлото му и казах:

— Решили да грабят, решили да нападат, нападат, а не могат да си изберат подходящата жертва. Лош ден за вас.

Гледаше ме опулен.

Дадох му приятелски съвет:

— Пусни си кесията.

Другият мъж бягаше; Роуца летеше след него. Жената правеше онова, което наричам „танца на Лойош“ — махаше безпомощно със сабята си към него, докато той налиташе в лицето й и се отдръпваше бързо от обсега. Можеше да го прави цял ден.

Типът на земята успя да развърже кесията си, макар че пръстите му трепереха. Клекнах и я вдигнах, без върхът на сабята ми да се отмества от гърлото му. Казах на познайника си:

„Върни Роуца. Другия го пуснете“.

„Идва, шефе“.

Роуца се върна, кацна до главата на падналия и изсъска.

— Стига да не мърдаш, няма да те ухапе — казах му. Той замръзна. Отидох до жената, която още махаше из въздуха със сабята и вече бе изпаднала в паника. Казах й:

— Пусни я.

Тя погледна Лойош, после мен, след това — към приятеля си на земята.

— Ама джерегът…

— Няма да ти направи нищо, ако пуснеш оръжието си. Аз също.

Сабята й тупна на земята, а Лойош се върна на рамото ми.

— Кесията ти — подканих я.

Отвързването я затрудни по-малко от приятеля й. Подаде ми я.

— Просто я пусни на земята.

Беше много послушна.

— Сега се махай оттук. Ако те видя пак, ще те убия. Ако се опиташ да ме проследиш, ще те видя.

— Как успя да… — почна тя.

— Оставям те да се чудиш.

„Нелоша работа за днес, шефе“.

„Късмет, че ги забеляза“.

„Да бе. Късмет. Хе“.

— Може ли да остана да помогна на приятеля ми?

— Не. Той след малко ще стане и сам. Можете да си вземете оръжията, след като се отдалеча.

Мъжът проговори чак сега. Много впечатляващ и дълъг низ от ругатни, който завърши с:

— И как му викаш на това, а?

— Счупен нос — отвърнах и му хвърлих приятелска усмивка, която може и да не успя да оцени.

Жената ме изгледа злобно, после просто се обърна и тръгна. Вдигнах кесията й и подхвърлих на оня със счупения нос:

— Друг път внимавайте с източняци с джереги.

Той изсумтя нещо нечленоразделно и сърдито.

— Дори ако нещата не станат, както си ги планирал, трупането на опит е полезно — уверих го приятелски.

Продължих към селото, което разполагаше с полагащия му се хан. Оказа се грозно нещо, на два етажа и безформено, сякаш частите му бяха добавяни безразборно. Помещението, в което влязох, бе голямо и пълно с текла, които миришеха на тор и пот, смесено с миризмите на пресен хляб, печена кетна, тютюнев дим, омайваща трева и тук-там лъх на опиум, издаващ, че между текла трябва да има и по някой благородник. После забелязах, че има и няколко търговци. Странно. Зачудих се на това — дори в селските ханове обикновено няма такава мешавица. Тезгяхът беше дълъг, с глинени и дървени чаши на лавиците зад него. В единия му край имаше голям нож, оставен просто да лежи там — почти със сигурност беше ножът, с който гостилничарят режеше плодове, за да ги сложи във винения пунш, но такива неща един убиец ги забелязва.

Привлякох много погледи, защото бях човек и имах по един джерег на всяко рамо, но никой от погледите не бе заканителен, защото имах сабя на кръста и по един джерег на всяко рамо. Сдобих се с чаша вино и тихо място в ъгъла. За стая щях да попитам по-късно.