Стивен Браст: Йорич

Достатъчно беше. Записа си.

— Приемала ли е посетители досега? — попитах.

— Не ми е позволено да… — После сви рамене, направи справка от друг лист и рече: — Не.

Предположих, че това не е толкова важно.

Та след като се сдобих с тази тъй оскъдна информация — но достатъчна, за да разбера с какво си имам работа — следващата стъпка бе очевидна: спрях на стълбището, свалих си амулета и внимателно направих телепорта си до двора на Черен замък. Поставих отново амулета на шията си и се огледах. Минали бяха толкова години, а все още се чувствах тук като у дома, макар и не като в Адриланка. Трудно е да се обясни.

Потупах дръжката на Лейди Тилдра, зачуден дали някъде там и тя се чувства като у дома. Но не почувствах отклик. Поне така мисля.

Не подходих направо към двукрилата порта. Огледах добре наоколо. Наоколо. Не долу. Знаех какво има долу: дълго падане и безмилостен камък. Нося амулет, който предотвратява действието на магия върху мен, и скоро след като го придобих, дойдох тук, на двора, и едва ден-два по-късно осъзнах, че е трябвало да се чудя дали амулетът по някакъв начин ще попречи на заклинанията, които ме държат във въздуха. В смисъл, всичко беше наред. Каквото и да е естеството на двора, не са нужни заклинания, които да ми действат пряко. Но всъщност трябваше да помисля за това, преди да стъпя на него, нали?

Двойки стражи стояха на различни места покрай стените. Винаги по двама: един боец и един магьосник. Доколкото знам, от Междуцарствието насам никога не им се е отваряла работа, но винаги са тук. Топло местенце, предполагам. Но скучно. Хубаво беше да разбера, че все още ме помнят обаче. Поне допуснах, че ме помнят, защото иначе трябваше да ме спрат и да ми искат парола или нещо такова.

Стените бяха черни. Можех да различа малките жили сребро, които прошарваха най-близките. Завих и самият замък, също черен, се извиси над мен, най-високите кули бяха размити и смътни там, където целуваха Облачната пелена. Погледът ми се сниши към огромните дъбови врати на входа. Колко пъти бях минавал през тях — и лейди Тилдра ме посрещаше и следваше разговор за важни или маловажни неща, забавен или вбесяващ… Лейди Тилдра нямаше да ме посрещне този път.

След като преодолях носталгичния момент, се заизкачвах към вратите, които се разтвориха за мен по познатия ми грандиозен свръхдраматичен начин. Лапнишаран съм за такива неща, тъй че ми хареса. Пристъпих вътре и се озовах пред белокос благородник драгар с безукорно бяла бухнала риза и зелен тесен клин. Вторачих се в него. Невъзпитано, предполагам, въпреки че го направих неволно, а и той не го прие като грубост. Просто се поклони изящно и заяви:

— Аз съм Скифра и ви посрещам с добре дошъл в Черен замък. Нали не греша, че имам честта да се обърна към великолепния приятел на милорд Мороулан лорд Талтош?

Върнах поклона в знак на съгласие, че да, има тази чест и т.н.

Изглеждаше определено доволен и заяви:

— Ако сте така любезен да ме последвате до дневната, ще уведомя негово благородие за визитата ви. Бих ли могъл да ви донеса вино?

— Би било страхотно — отвърнах и го последвах до друга стая, която познавах добре.

Седнах в стол, който бе твърде голям за мен, и отпих от чудесното червено вино, леко охладено, точно както го харесвам. Това предполагаше много, но го оставих за по-късни размишления.

Очаквах да се върне след около пет минути и да ме заведе при Мороулан, но само след две минути се появи самият той: Мороулан е’Дриен, лорд на Черен замък, владелец на Чернопрът и, да, неща в този дух. Познах стъпките му — крачеше бързо — и преди вратата да се отвори, станах.

— Влад — рече той. — Толкова време мина. — Хвърли бърза усмивка на Лойош. Лойош се накокошини на рамото ми и наведе ниско глава като за поздрав. Мороулан продължи: — Чул си за Алийра значи?

Кимнах.

— Бях в крилото на йорич, дадох името си да го добавят в списъка…

— Какъв списък?

— На приятелите на ответницата.

— Защо се прави това?

— Позволява ти да я видиш, ако се съгласи.

— А, затова значи… Добре. Да се качим в библиотеката.

Последвах го по широкото стълбище, запознах се отново с картините, след това по коридора, покрай двата огромни тома, оковани на пиедестали (израз на чувството за хумор на Мороулан, което може и да обясня някой ден), до друга двукрила врата. Като за мършав тип като него Мороулан прекалено много си пада по двукрилите врати.

Затвори ги след мен и седнахме в столове, които бяха като стари приятели, един срещу друг под кос ъгъл, с масички до десните ни ръце.