Стивен Браст: Йорич

Разговорът наоколо си вървеше. Изключих го.

„Мирише на истинска храна, шефе“.

„Дамм. След малко“.

„От кога не сме яли истинска храна?“

„Около месец. След малко“.

„Какво изкарахме?“

Оставих чашата и проверих кесиите, като ги прикрих тялото си от любопитни очи.

„Не е кой знае какво, но пък си е чиста печалба. Странно място“.

„Всички си говорят“.

„Да“.

Наистина беше интересно — обикновено в гостилниците търговците и селяните рядко си говорят, или пък благородниците и търговците. Дори в Изтока, където е по-обичайно да видиш смесване на класи в един и същи хан, не си говорят много. А тук дори не забелязвах някаква особена враждебност между явните аристократи и разните текла. Странна работа. Тук вероятно имаше някаква история.

Заради чистото любопитство си набелязах двама търговци — и двамата в цветовете на цалмот — и ги черпих по едно пиене. Изгледаха ме с подозрение, щом се приближих, но търговците винаги си дават сметка, че може би говорят с бъдещ клиент, тъй че гледат да не обиждат.

— Извинете ме за натрапването — казах им. — Аз съм Влад.

Казаха ми имената си, но не ги помня. Звучаха почти еднакво.

Всъщност те и изглеждаха почти еднакво — може би бяха братя.

— Просто съм любопитен — заговорих им. — Не съм свикнал с ханове, където има такава мешавица.

— Мешавица ли? — учуди се единият, чието име свършваше с по-твърда съгласна.

— Текла, търговци, благородници — всички в една гостилница.

— О. — Усмихна се. — Тук се разбираме по-добре, отколкото по други места, така си е.

— Странно изглежда — казах.

— Това е, защото всички мразим флотата.

— Флотата ли?

— Да.

Това не обясняваше нищо — Бяла воденица бе на стотици мили от най-близкото пристанище.

Отне ми още няколко въпроса, но в крайна сметка се оказа, че по някаква си причина Империята е дала контрола над местните канали на Имперската флота вместо на местния инженерен корпус, който обикновено се грижи за такива неща.

Случило се много отдавна, когато орка били по-нависоко в Цикъла и можели да оказват повече икономически натиск, и така и не било отменено дори през Междуцарствието.

— Целият район преживява от тези канали, най-вече за напояване на нивите.

— А флотата не ги ли поддържа?

— Справят се съвсем добре всъщност, Когато се наложи.

— Все пак не…

— Флотата — повтори той. — Всички са орка.

— Да, знам.

— Орка — повтори той, все едно пропускам нещо.

Озърнах се към една от благородните особи в помещението, жена, която водеше оживен разговор със съдържателя. Носеше цветовете на тиаса.

— Аха. Бароните са тиаса, а трябва да се разправят с орки.

Той кимна и поясни:

— А орките искат да изсмучат всеки меден петак, който могат.

— И всички ги мразят повече, отколкото се мразят помежду си?

Събеседникът ми се намръщи.

— Не се мразим помежду си.

— Извинявай. Просто е малко странно.

— Щеше да го разбереш, ако беше напоявал от флотски канал или превозваше стока на флотска баржа.

— Вече разбирам — отвърнах. — Знам ги орките.

Двамата се усмихнаха и предложиха да ме черпят пиене. Приех. В случай че не знаете, домът Орка е дом на моряци и морски войни, в което само по себе си няма нищо лошо, само че е предимно дом на банкери и финансисти. Никой не ги обича. Дори не мисля, че орка обичат други орка. Разменихме си истории за орки, които сме познавали и мразили. Двамата много вежливо подпитаха за моя живот и занаят, но не настояха, щом насочих беседата в друга посока.

Запознаха ме с няколко неща, които не бях чул, след като бях откъснат за известно време от „цивилизацията“: бунт на няколко дребни земевладелци на северозапад, който щял да повиши търсенето на предена вълна; отскорошното отменяне на данъка за комини в дома Цалмот, което бе само капка в морето; скорошното решение на „Чарлсом ей там, късметът да се усмихне на слабините му“ да разреши кръчмите да продават местно варена бира без акциз; и предлагания имперски земеделски заем, който явно щеше да е катастрофа за селяните, без помощта на земевладелците или бедствие за земевладелците без помощта на селяните, или просто нямаше да има никакъв ефект върху нищо. Всичко бе от гледна точка на дребния търговец, което щеше да ме заинтересува повече, ако бях такъв. Кимах и се усмихвах много, докато мислех за други неща.

Разговорът наоколо бръмчеше — никакви ясно доловими думи, само непрекъснат шум от гласове с различни височини и тонове, накъсван от смях и кашлици. Винаги е странно, когато слушаш някой да говори на език, който ти е непознат, защото непрекъснато изскачат имена на хора или места, които познаваш. Чуваш: „дъра-дъра-дъра град Драгара дъра-дъра“ и само за миг си помисляш, че всъщност разбираш този език. Та и тук беше точно така.