Стивен Браст - Йорич

— Естествено. Искаше да научи дали избиването на невинни текла ми доставя удоволствие.

— С толкова много думи ли те попита?

Алийра махна пренебрежително с ръка. Казах:

— Вероятно си твърде пияна, за да има някаква полза от това, но трябва да ти изтъкна, че ако Империята разследва истината, не е необходимо да ти отправят фалшиви обвинения.

— И все пак съм тук — отвърна тя.

— Да. Точно това се опитвам да оправя.

Тя се прозя.

— Дръж ме в течение как се получава.

— Ако се върна утре, ще бъдеш ли трезва?

— Ако остана пияна, ще стоиш ли настрана?

Можех да изтъкна, че не ми помага особено, но започвах да добивам чувството, че това едва ли ще е убедителен аргумент. Би трябвало да има по-добра дума от „упорит“, за да се опише дракон с накърнена гордост, и още по-добра, за да се опише Алийра.

— Тогава кажи на мен. Доставя ли ти удоволствие избиването на невинни текла?

Зяпна ме за миг, след което избухна в смях. След като допусках, че или ще е това, или ще ме убие, все пак останах доволен. Смя се много по-дълго, отколкото си струваше, но това си го обясних със състоянието й. Накрая избърса очите си и каза:

— Да, но не и чрез посредници.

— Съмнявам се, че йорич биха приели това за отговор.

— Знае ли човек. Биха могли. Ще питам адвоката си дали да не основем защитата на това.

— Ами попитай. Аз ще питам императрицата какво мисли.

— Ами попитай я. Любопитна съм какво стои зад всичко това.

— Аз също. Точно затова съм тук.

— Мислиш, че мога да ти кажа нещо ли?

— Почти сигурно. И дори би могла да поискаш да ми го кажеш, ако знаех какво да попитам.

Тя разклати виното в чашата си и заби поглед в него.

— Може би. Какъв точно е проблемът, който се опитваш да решиш?

Описах й набързо как виждам нещата.

— Значи смяташ, че джерег ще саботират това разследване?

— Знаеш ли някога те, или орка, да са се отказвали от възможност за облага, ако има начин да не се откажат?

— Не. Но не виждам какво могат да направят, без ударът да се върне върху тях.

— Всъщност не си пияна, нали?

— Не съм.

— Вероятно трябва да кажа на Ноуратар или на императрицата какво мисля, че става.

— Вероятно.

— Освен ако не го направиш ти.

— Защо да го правя аз?

— Не знам. Начин да кажеш, че между вас няма лоши чувства?

— Какво те кара да мислиш, че няма лоши чувства?

— Въпрос на политика тогава? Моите проблеми не са такива, че да могат да се решат, като накарам императрицата да ми дължи нещо.

— Всъщност не ме интересува. — Тя се поколеба. — Но благодаря за предложението.

— Д’скитна.

— Какво?

— Не ми дължиш дълг.

— Знам какво означава. Кога научи сариолски?

— Само две думи. — Усетих, че се изчервявам. — Срещнах един бард, който… Все едно, няма значение.

Тя сви рамене.

— Нещо друго, или мога да се върна към кроежите си за бягството ми от затвора?

— Можеш да се върнеш към кроежите си. Мога ли да ти внеса тайно малко синьо камъче или нещо такова?

— Всъщност са морави и да, ще взема три.

— Хе.

Станах да си тръгвам. А тя каза:

— Влад.

— Мм?

Очаквах да ми благодари за усилията ми. Или може би да ми заяви нещо дълбоко, например да ми разкаже за видение на богинята демон, което е имала. А тя каза:

— Не възразявам дъщеря ми да си играе със сина ти.

— Хм. Добре, благодаря.

Повиках пазачката да ме пусне навън.

След като тъй или иначе бях в Двореца, отидох при същия продавач и купих наденички, които не бяха много зле, и хляб, който можеше да е и побаят, а след това се върнах до стаята си. Лойош каза, че е празно, тъй че влязох. Изтегнах се на леглото и се опитах да помисля. Стомахът ми леко изръмжа. Зачудих се дали не съм вече много остарял да живея на хляб и наденички. Щеше да е тъжно.

Както си лежах, усетих, че ръката ми гали малките златни халки по дръжката на Лейди Тилдра. През годините, откакто я имах, я бях използвал само два пъти. Някак си мислех, че е доволна от това. Тези мисли ме поведоха към друг исола, когото познавах, но ги изтласках настрана: трябваше да се съсредоточа върху работата.

Ръката ми продължаваше да гали дръжката на Лейди Тилдра.

„Ей, чуваш ли ме? Някакви идеи? Можеш ли да помогнеш?“

Нищо.

Изведнъж много остро усетих, че ми липсва — в смисъл, истинската лейди Тилдра. Много хубаво беше да си мисля, че личността й е съхранена в едно оръжие, но първо, така и не го бях почувствал, за да съм сигурен. И второ, не вярвах напълно в това. Чудно дали щеше да каже, че избиването на тайфа текла е проява на лошо възпитание. Зачудих се дали това, че не ме интересува особено, ме прави лош. Вероятно.