— Просто да предположим, че съществува някоя голяма престъпна организация.
Той като че ли се поколеба. Гледаше ме и ме слушаше неподвижно.
— И да предположим — продължих аз — че им е хрумнала страхотна идея законът да се промени така, че да могат да спечелят много пари, и че действат съвместно с определени други мощни интереси.
— Колко мощни?
— Толкова мощни, колкото може да са на дъното на Цикъла.
— Продължавай.
— И да предположим, че тази идея с промяната на закона изисква оказване на натиск върху императрицата и че това разследване има голяма вероятност да облекчи този натиск.
— Следя мисълта ти.
— Как би подходила такава хипотетична организация, за да прекрати или саботира разследването?
Той помълча минута-две. Почти можех да чуя как бълбука мозъкът му. После каза:
— Не мога да измисля никакъв начин.
— Тъй ли? Да предположим, че убият Десаниек?
— Биха ли направили това?
— Биха.
— Пак няма да подейства. Императрицата ще намери друг съдия, също толкова добър, и ще се погрижи да няма второ убийство, и ще залови извършителя на първото.
— Най-вероятно. Все едно, извинявам се. Разбирам, че това е извън обичайната насока на работата ти.
Той сви рамене и по лицето му пробяга усмивка.
— Но е приятно отклонение от това да мислиш за правила на доказване и форми на аргументиране.
— О? Доставя ли ти удоволствие работата?
— Да, определено. Но е отегчителна понякога. Целият този случай е малко извън обичайното за мен и го оценявам.
— Радвам се за теб. Не мога да си представя, че върша твоята работа.
— И аз, че… в смисъл… все едно.
— Интересува ли те всъщност дали лицето, което защитаваш, е невинно или виновно?
— Невинност и вина са правни термини.
— Отбягваш въпроса.
— Трябваше да си йорич.
— Благодаря.
— Домът е постановил, че каквото и да е направило или не едно лице, има право на защита. Това е достатъчно за мен.
— Но ако ти каже, че го е направил, това не…
— Никой не би ми казал това, защото съм задължен да дам показания за въпросния факт.
— Ясно, това го знаем. Но, да речем, ако лицето само го намекне, косвено…
— Въпреки това му осигурявам най-добрата защита, която мога, защото това са правилата на дома Йорич и това постановява и имперският закон.
— И си удовлетворен от това?
Погледа ме озадачено около минута.
— Ти нямаше ли да си удовлетворен?
— Кой, аз ли? Бих се чувствал по-добре, ако нещастното копеле е виновно. Но аз не съм йорич.
— Да, не си.
— Значи е приятно, ако някой тип се измъкне, така ли?
— Накъде биеш?
— Наникъде. Просто водя разговор и оставям мозъкът ми да работи по тоя проблем.
— О. — Погледна ме странно и каза: — Приятно е да изложа най-добрите аргументи, които мога, и е приятно, когато понякога се окаже, че това наистина има нещо общо със справедливостта.
— Справедливост ли? Какво е пък това?
— Въпросът сериозен ли е?
— Не, но ми отговори, все едно че е.
— Не знам. Не навлизам в по-дълбоките, мистични аспекти. Някои го правят. Но справедливост? Едикгите понякога имат нещо общо със справедливостта, но постановленията почти никога.
— Ъъ, те с какво имат общо?
— С практичността. Например тук, в Адриланка, когато пакетирането на месо се разрасна и се превърна в голяма индустрия, издадоха местни постановления, според които всеки селянин, който не си е платил данъците, може да бъде изхвърлен от земята му. Благородниците надигнаха вой, но нямаха власт да направят нищо по въпроса.
— Не разбирам какво общо има това с пакетирането на месо?
— Изритваш селяните от земята и получаваш достатъчно работна сила за пакетиращите цехове. Наред с многото източняци, разбира се.
— О. Толкова ли са, де да знам, явни с това?
— Понякога. В района около езеро Шаломар — точно където е Тирма — откриха сребро. Първото, което се случи, беше приток на миньори, второто беше приток на търговци, продаващи на миньорите. Тъй че херцогът издаде постановление за облагане с данък на продажбите и покупките на минно оборудване, наложи абсурдно висок данък и военна повинност за всеки, който не може да го плати. Така си събра армията. Не мисля, че би могъл да наречеш това справедливост.
— Хм. Май наистина не мога.
— Има и по-лоши случаи. Близо до Корлаф, северно от Пустата, откриха калай и имаха сериозен недостиг на работна сила. Графът се развилня с постановления и накрая не само притежаваше всички рудници, но и издаде най-абсурдните закони, благодарение на които арестува няколко хиляди местни и ги осъди да работят в рудниците.
Читать дальше