Стивен Браст - Йорич

Нямах бърза работа, както и основание да вярвам, че си нямам опашка, а изпитвах желание да се поразходя. Тъй че се запътих към Дърварския пазар в Южна Адриланка. Улица Енох нямаше табела, но една от онези източни жени, които приличат на нечия баба, измърмори и ми посочи, а после ме изгледа, сякаш се чудеше как така може да не знам нещо толкова очевидно. Предложих й монета, която тя отказа с презрение.

Лойош и Роуца летяха над мен на кръгове и наблюдаваха, а аз крачех по улицата като най-примерен гражданин. Само дето, разбира се, малко източняци носеха стомана на кръста си, а кройката на дрехите ми бе доста по-добра, отколкото на повечето.

Намирането на къщата се оказа лесно: точно както я беше описала Коути. Застанах от другата страна на улицата, подпрян на едно изсъхнало дърво пред ред евтини къщи, и заоглеждах мръснозеленото. Вероятно трябваше да мога да си направя изводи за лицето, което я обитава, просто като я гледам, но не можах. В смисъл, да, дворът беше спретнат. И какво? Тя ли го поддържаше така, или мъжът й, или бяха наели някой, който да го прави? Боята беше доста прясна, но същата работа.

Понаблюдавах къщата още малко, но никой не излезе, нито влезе. Май нямаше никого. Помислих си да се вмъкна. Представа нямах какво можеше да науча, а да ме намери някой вътре щеше да е притеснително. Но ако можеше да открия нещо…

„Шефе, тревога“.

Стреснах се.

„Какво има?“

„Идва драгар с цветовете на джерег. И с онзи поглед“.

Знаех какво има предвид. Има нещо в очите на човек, който е вършил „работата“. Сигурно и аз го имам този поглед. Или го бях имал. Не знам.

„Намери ли ми чист изход?“

„Търся“.

Зачаках. Пръстите ми потупваха по дръжката на Лейди Тилдра. Бил съм и в по-страшни ситуации, отколкото само с един джерег. Ако се окажеше по-сложно, е, щях да разчитам, че Лойош ще ме уведоми навреме. Междувременно бях готов, но не и изнервен.

„Шефе, ъъ, странно“.

„Това не ми върши работа“.

„Спря на двайсетина стъпки от тебе, подпря се на стената на един празен склад, много добре прикрит от улицата. Знае си работата“.

„Добре. И?“

„Обаче щом стигна там, някой друг се махна оттам“.

„Минали сме покрай някого?“

„Така изглежда. Но не е там въпросът. Той наблюдава къщата. «О.».“

„Мислиш ли, че е тук заради теб?“

„Хайде да постоим тук малко и да наблюдаваме наблюдаващия. Другият какво прави?“

„Тръгва си. Опитва се да изглежда незабележим. И се справя добре“.

„Какъв е шансът да са ме познали?“

„Откъде да знам, шефе? В смисъл, вероятно не. Ти си просто поредният източняк. Но…“

„Ясно. Не можем да знаем. Добре, дай да повисим и да видим какво ще се случи“.

В крайна сметка вмъкването в къщата май щеше да се окаже лоша идея.

„Има ли начин да ида на място, от което да го наблюдавам?“

„Ще проверя“. И: „Така. Насам“.

Кацна на рамото ми и ме преведе зад редицата къщи, през някакви дворове с парчета изхвърлени мебели и счупени съдове, след това завихме. Долепих се до една къща и загледах.

Така. Интересна ситуация.

Решението, разбира се, си дойде само, още повече че не бързах. Ако по някаква причина не можете да говорите с някого психически, има едно жизненоважно средство, без което никога не бива да оставате: хартия и молив.

„По задача ли тръгвам?“

„Да. Освен ако не може да го направи Роуца“.

„По-добре аз. Бързаме ли?“

„Само защото ще умра от скука, докато се върнеш“.

Надрасках бележка и му я връчих. Стисна я в ноктите си и излетя. Клекнах и зачаках. Не мърдах. Типът, когото наблюдавах, също не мърдаше. Запълних времето си с опити да разбера дали го познавам и ако да, откъде. Изглеждаше ми смътно познат. Можеше да съм го наемал за нещо някога. Или можеше просто да съм го виждал на…

„Здрасти, Влад. Търсил си ме“.

Чух гласа в същия момент, в който усетих пукването от изместения въздух. Не че съвсем подскочих или изпищях. Щях да го изгледам свирепо, но беше моя вина, че не бях казал на Лойош да ме предупреди, тъй че просто го изгледах свирепо и казах:

— Здрасти, Деймар. Бих искал една услуга от теб, ако не си много зает.

Рееше се, скръстил крака, на около три стъпки над земята. Лесен трик и така и не мога да си обясня защо си мисли, че може да е впечатляващо. Може би просто си мисли, че е удобно, но не изглежда удобно.

Познаваме се от, а бе от години. Висок, мургав и Господар на ястреба, с всичко, което подсказва това. Ако на вас не ви подсказва нищо, ще го изредя точно: суетен, дразнещ, много добър в това, което прави, и абсолютно безразличен към всичко, което би могло да става около него, освен ако не възбужда точно неговия интерес. Добре е да познаваш хора като Деймар дори това да значи да се примиряваш с хора като Деймар. Но стане ли въпрос за бъркане в нечия глава, няма по-добър. Прибягвал бях до уменията му в миналото и ще прибягвам пак, стига да не го изкормя някой ден.