Стивен Браст - Йорич

Спрях точно зад вратата на крилото, което щеше да ме отведе към Двореца. Не забелязах някой да ме наблюдава. Това не доказва, че нямаше такъв, но съм доста добър в забелязването на такива неща, когато гледам. Номерът е да не забравяш да гледаш.

„Сега накъде, шефе?“

„Трябва пак да видя Коути. Веднага“.

Пауза. След което: „Извинявай, шефе“.

„Мда. Някакви идеи как да стигна там, без да привлека тълпа? Мразя да повтарям номер. Освен това не мисля, че джерег ще се хванат два пъти на едно и също“.

„Знаеш, че ме няма много с идеите, шефе“.

„Трябва да видя Коути и не искам да насоча някого натам. Всичко, което можеш да се сетиш…“

„Вървиш малко, докато се увериш, че си забелязан, откриваш кой те следи и го убиваш?“

„Ще обмисля този вариант“.

Като оставим настрана предложението на Лойош, не ми дойдоха наум някакви велики идеи, тъй че продължих с традиционното опитване да се отървеш от някого в тълпа, като редуваш това с пусти улици и много завои, за да можеш да видиш дали всъщност някой те следва. Това може да е много ефективно с един преследвач. С двама или повече, които държат връзка, не е толкова благонадеждно. Но държах Двореца от дясната си страна, което имаше допълнителното предимство, че бях до голяма степен недосегаем за всеки, който се опита да ме свали, особено с моргантско оръжие.

Изкарах два часа в това упражнение, като спрях само да си взема хляб и наденичка от един уличен продавач. Когато бях почти сигурен, че не ме наблюдават, се шмугнах през крилото на джегала, защото там има хубав жив плет, и стигнах до каретите. Лойош и Роуца останаха навън, кръжаха и си отваряха очите. Смених каретата близо до Център Брийсан и дадох адреса на Коути.

Слязох на няколкостотин крачки от къщата по-далече, за да можем с Лойош и Роуца да огледаме за последно. Изглеждаше чисто, тъй че тръгнах натам. Влад Ноуратар беше отпред и подхвърляше във въздуха топка с ракетата за найбол. Много се беше се съсредоточил, но накрая ме забеляза, спря и се поклони колебливо.

— Добра среща, сър — казах му и го удостоих с най-изискания си поклон. Той се ухили и лицето му грейна. Вратата се отвори и Коути застана на прага. — Добра среща и на вас, мадам.

— Не очаквах да те видя толкова скоро — каза тя и ме погледна все едно не знаеше дали да се зарадва, или притесни.

— Възникнаха някои неща. Въпроси. Имаш ли време да поговорим?

Беше по обед. Малко по-надолу по улицата един текла поливаше градината пред една къща. Две деца вървяха към нас, следвани от отегчена гувернантка.

— Влизай — каза тя. — Прибирай се, Влад.

Момчето се шмугна покрай нея. Лойош и Роуца кацнаха на раменете ми в момента, в който прекрачвах прага. Като чу плясъка на крилете, Влад Ноуратар се обърна и очите му се ококориха.

„Проклето парадиране“.

Нещо като кикот прокънтя в главата ми.

Коути попита искам ли бренди. Исках. Тя ми наля, наля нещо и на себе си. На Влад даде като че ли чаша вино, смесено с вода. Той се настани в един голям стол и зачака, готов да участва пълноценно в разговора. Чувал бях израза „Не знаех да се смея ли, или да плача“, но до този момент не му бях обръщал много внимание.

Добре, както и да е.

— Хубаво е, че те виждам — каза Коути.

— Какво ти е на лицето? — попита Влад Ноуратар.

— Биха ме.

— Кой?

— Кои — поправи го Коути.

— Не съм съвсем сигурен — казах.

— Ще го разбереш и след това ще ги набиеш, нали?

Поколебах се. Но пък когато се колебаеш, винаги можеш да заложиш на искреността.

— Ако имам възможност, да.

Той кимна и като че ли се канеше да ме попита още нещо, но предполагам, че на Коути не й хареса насоката на разговора, понеже каза: