Стивен Браст - Йорич

„Чу ли, Лойош? Кийра го каза. Не можеш да възразиш“.

„Разбира се, че мога“.

„Но няма“.

„Разбира се, че ще“.

Разбира се, че щеше.

— В такъв случай трябва да открия няколко техни дейности, за да мога да избера една, която да объркам. Ще ми е забавно.

— Във форма ли си за това? Или по-скоро, ще бъдеш ли утре?

Изпъшках.

— Може би не. Може би го направиха точно затова. Не мога да пренебрегна възможността да са ме набили просто за да ме набият.

Тя се засмя. Не мислех, че е смешно, но никога не знаеш какво ще разсмее Кийра.

— Бих помогнала, разбира се. Но преченето на други хора не ми е дарба.

— Не е дарба, Кийра. Придобито умение е.

— Значи така и не съм го придобила.

Много неща можех да кажа по въпроса, но нито едно нямаше да се приеме добре.

— Случайно да знаеш някои места на тяхна дейност?

— Две от по-очебийните. Има един дюкян за магически продукти на Локууд, западно от пазара. Виждала съм ги да влизат там и да излизат след няколко часа. И има един тенекеджия на Денсел, който трябва да има и други източници на приход, и знам, че не е джерег — в смисъл нашият джерег. Но дай ми ден-два да видя дали ще мога да открия още, за да имаш хубав списък, от който да избереш.

— Благодаря ти още веднъж.

— Имаме общи приятели — каза тя.

— Да.

— А сега, щом няма да свалиш амулета…

Спря и ме изгледа питащо.

— Няма — казах.

— Тогава мисля, че трябва да дойдеш с мен.

Погледнах я подозрително.

— Къде?

— Две стълбища по-надолу.

— Защо?

— Довери ми се.

При това положение просто нямах избор. Посегнах за ризата си, но тя каза да я оставя, тъй че препасах колана със сабята и Лейди Тилдра, загърнах се с наметалото и се почувствах доста странно — с наметало и без риза.

Слязохме до наземния етаж, излязохме навън по покрита с лозници каменна пътека, заобиколихме сградата, влязохме някъде и заслизахме по друго стълбище. Замириса ми на нещо гнило и остро — почти ужили носа ми — и смътно познато.

— На какво мирише?

— На сяра.

— Уф, това не предвещава нищо добро.

— Довери ми се.

Най-сетне се озовахме в нещо, което приличаше на голяма пещера, макар че някои от стените бяха гладки. Тук-там имаше статуи на невероятни зверове, от чиито усти бълваше пара. В средата имаше голям басейн и паравани около него. Кийра ме отведе до един от тях. В него беше забодено малко зелено флагче, обърнато надолу. Тя го извади и го забоде от дясната страна, обърнато нагоре.

— След теб — подкани ме.

Минах покрай паравана и тя го дръпна зад мен. Спрях пред малък басейн. Миризмата на сяра беше много силна, а водата бълбукаше и вдигаше тежка пара.

— Влизай — каза тя.

— Защо?

— Утре ще те боли по-малко.

— Сериозно?

— Или ще се свариш. Едното или другото. Може би и двете. Влизай.

Понечих да възразя, отказах се, свих рамене и смъкнах наметалото.

— Ще се обърнеш ли с гръб?

— Няма.

Смъкнах ботушите и гащите с толкова достойнство, колкото можах. Болката разсея притеснението.

— А превръзката? — попитах.

— Не я махай. Ще я сменя, като излезеш.

Лойош и Роуца се оплакаха от миризмата и отлетяха възможно по-далече от водата. Не можех да ги укоря.

Първата ми реакция бе, че наистина ще се сваря. Но трябваше или да се натопя, или да стоя гол пред Кийра, а предпочитах да боли, отколкото да изглеждам нелепо.

Много пареше и вонеше ужасно. Адски се надявах да се окаже достатъчно полезно, за да си е струвало.

Кисненето в гореща бълбукаща вода е странна работа: първият допир те изгаря, после откриваш, че можеш да го изтърпиш, а след това, след десетина минути, отново става нетърпимо горещо. Нямам представа защо е така. Знаех само, че искам да изляза. Кийра обясни, че ако изляза, ще ме бутне отново, а не смятах, че съм в състояние да й попреча. Лойош смяташе, че всичко това е много смешно.

Постоях така още пет-шест минути, после Кийра извади отнякъде кърпа и рече:

— Би трябвало да е достатъчно.

Станах и се увих в кърпата.

— Колко магьосници трябват, за да се държи всичката тази вода толкова гореща?

— Николко. Естествена е.

Погледнах я да видя дали не се майтапи, но не можах да разбера, тъй че се отказах.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Попарен.

— Това ясно.

— Но не е зле всъщност.

— Хубаво. Чух някъде, че източняците не можели да понесат толкова горещина — сърцата им се пръсвали. Но не го вярвах.

Зяпнах я. Усмихна се мило. Поклатих глава и реших да не мисля много за това.