Стивен Браст - Йорич

— Майтапиш се!

Тя поклати глава.

— Малцина се смееха на това, между другото.

— Добре е, че не ме е имало тогава. Щях да се смея, а това най-вероятно нямаше да им хареса.

— Най-вероятно — съгласи се тя.

— Добре, значи затъват в детинско суеверие покрай правенето на някои хора непресъживими и подслушването на лични разговори. Друго какво?

— Всевъзможни тайнствени правила.

— От тези, дето са добри за бизнеса, или от тези, които пречат на бизнеса?

— Някои от едните, други от другите, някои — по средата.

— По дяволите, бъди по-конкретна.

— Давам ти информацията, която имам. Ти трябва да решиш кое е полезно и кое не. Не правиш ли винаги точно това?

— Мм. Май да. И така, боят?

— Лявата ръка не иска да се месиш в машинациите им.

— Тогава защо не ме убият?

Тя поклати глава.

— Ти не си техен проблем. Ти си проблем на Дясната ръка.

— Но…

— И не допускай грешката да мислиш, че те са някакво сплотено цяло, Влад. Индивиди, фракции — някои може да са искали да те измъкнат заради плячката, други не ги интересува това, искат просто този бъркащ се в работата им източняк да се разкара. Но големият въпрос е следният: джерег — нашият джерег, Дясната ръка — го иска моргантско. Да накарат няколко души, преоблечени като дракони, да ти теглят един хубав бой е едно. Да те светнат мътно в Имперския дворец е съвсем друго.

— Мътно светване. Изобщо не бях чувал този евфемизъм досега. Много е, мм, ярък.

Тя сви рамене.

— Фактът, че трябва да е моргантско, те защитава. Не е ли забавно?

— Смея се вътрешно. Смеенето външно твърде много боли.

Тя се намръщи съчувствено и попита:

— Нещо счупено?

— Не. Пукнато ребро, мисля.

— Дай да го превържа.

— Можеш ли?

— Човек научава по малко от всичко с времето. Свали си ризата.

Надигнах се без помощ, но ми помогна със свалянето на ризата.

Когато една кама падна изпод лявата ми мишница, се престори, че не е забелязала. Също тъй се престори, че не забеляза разни неща, стегнати на кръста ми. Натисна отеклото и когато изсъсках, кимна замислено като истински знахар. Каза, че скоро щяла да се върне, и телепортира. Върна се скоро — след по-малко от минута — с руло превръзки.

Отказах помощта й за ставането, и аз не знам точно защо. Вдигането на ръцете болеше много. Процедурата със стягането на реброто изобщо не беше забавна, но след това се почувствах по-добре и дори се сетих да й го кажа. Тя отвърна:

— Бих ти дала разни указания какво да правиш и какво не, но всъщност не ги знам, освен тези, които ще пренебрегнеш, и тези, които неизбежно ще изпълниш, тъй че просто да се престорим, че съм ги дала.

— Можеше да се престорим и че правим онази част, когато ми натисна пукнатото ребро.

— Тогава как щеше да ми се довериш да те превържа? Дай сега да се върнем към разплитането на тази бъркотия.

— Не съм сигурен дали точно сега мога да мисля за нещо друго, освен да дишам правилно, но съм готов да опитам.

— Ако свалиш този амулет за минутка, мога да…

— Не, благодаря.

— Както кажеш. И тъй: защо са те пребили хора, преструващи се на Господари на дракона?

— Преструващи се?

— Да.

— Ти май си ужасно убедена в това.

Кийра сви рамене, както тя си знае — намекнато по-скоро с кривване на устната, отколкото с движение на раменете, — и отвърна:

— Няма да кажа, че може да греша. Защото не мисля, че греша.

— Значи мислиш, че е Лявата ръка?

— Биячи, наети от тях, да. Поне това е първото, което ми идва наум.

— Но защо?

— За да те накарат да направиш нещо, което иначе не би направил. Какво направи?

— Отидох при Ноуратар и използвах случилото се, за да изтръгна малко информация от нея.

— Каква информация? О, добре. Няма да ми кажеш.

— Предпочитам да не ти казвам. И тя не искаше да ми каже.

— И?

— Ако ти кажа…

— Никога, изобщо, няма да мога да разбера източняците.

— Какво, че имаме скрупули?

— Не че ги имате. Къде ги държите.

Сетра щеше да разбере много добре, но си премълчах.

— Тъй че, все едно, ето го отговора ти: успях да получа от Ноуратар информация, която иначе нямаше да получа.

— А Лявата ръка те познава достатъчно, за да предвиди, че ще го направиш, така ли?

Понечих да отрека, но спрях, помислих и отвърнах:

— Не е невъзможно всъщност. Но е малко страшничко, ако е така. Помисли колко много може да знаят, колко последствия, колко възможности.

— Може би. Но знаеш ли, не е задължително да са знаели, че ще го направиш. Достатъчно е да са знаели, че би могъл да го направиш.