Стивен Браст - Йорич

— Сега си почини — каза тя, докато се обличах. — Ще се опитам да ти намеря някаква полезна информация и след това ще измислим как да продължим.

Колкото и да беше странно, чувствах, че мога да си почина. Все още ме болеше, но се чувствах отпуснат и малко сънлив. Може би повече от малко. Не помня как се качих по стъпалата, нито дори как си легнах, освен някакъв половинчат спомен как Лойош каза нещо, което не ми се стори много забавно.

Когато се събудих, неизвестен брой часове по-късно, навън беше тъмно. Проверка по Имперския глобус ми каза, че има още няколко часа до разсъмване, а проверка по тялото ми каза, че ме боли много. Логиката и опитът ме убедиха, че все пак ме боли по-малко, но утехата бе съвсем скромна. Горещата вана май бе помогнала.

Станах и внимателно — много внимателно — почнах упражненията за загряване, които ми показваше дядо ми, докато учех фехтовка. Казваше, че отпускат стегнати мускули и че в тях не участва никаква магия. Не можех да направя всичко — реброто ми възразяваше шумно на много от позите още преди да съм ги заел. Но това, което направих, като че ли помогна. Правех ги бавно, прекарах повече от час във внимателно протягане и давах повод за коментари на Лойош за новата ми кариера като танцьор. Обсъдих неговата нова кариера като стенна украса, но май не се уплаши особено.

Точно преди да изляза в двора Лойош забеляза някой, който можеше да е джерег, така че изчаках, докато с Роуца огледат района. Накрая намериха обиколен маршрут до Двореца. Искам да кажа, не знам дали беше джерег и ако беше, не знам дали щеше да направи нещо повече, освен да следи ходовете ми. Но не бях склонен да поемам рискове.

Минах през Двореца, все едно че съм го правил цял живот, и стигнах в Дома на йорич. Нямаше никакви загадъчни бележки на вратата на Перисил, а Лойош каза, че бил вътре, освен ако не бил някой друг, който да диша точно като него. Познайникът ми веднъж ми изнесе урок как да идентифицирам хора по звука на дишането им. Изслушах го от учтивост.

Почуках. След малко почуках отново. Вратата се отвори колкото Перисил да може да ме погледне. После се отвори още малко. Влязох и седнахме.

— Бил си зает — рече той.

Или наблюдателните му способности не стигаха до неща като бавните ми движения, колко предпазливо седнах и синините по лицето ми, или просто не искаше да говори за тях. Казах:

— Какво имаш предвид?

— Преди час ме уведомиха, че процесът срещу Алийра временно е отложен, докато Империята не проведе „допълнителни разследвания“.

— Хм. Това добре ли е?

— Не знам. — Странните му очи леко се присвиха. — Ти какво направи?

— Говорих с Главнокомандващия. С императрицата имали план как да избегнат екзекутирането на Алийра, а аз обясних защо няма да се получи.

Той помисли.

— Аха! Е, това поне ни казва, че нейно величество не иска да екзекутира Алийра.

— Вече го знаехме.

— Да, всъщност да.

— Има ли реално разследване, или е просто нещо, което казват, за да могат да забавят нещата?

— И двете. Има реално разследване, но не е за използването на предимперска магия от Алийра. Всъщност разследват събитията в Тирма.

Отпуснах се назад, от което ме заболя повече, отколкото предполагах, че е възможно, и се помъчих да преценя какво точно може да означава това. Не можах.

— Това може да се погледне от много страни — казах неутрално.

— Да. Означава всичко за делото ни, ако можем да открием връзката. Нищо, ако не можем. А междувременно не можем да направим нищо, докато не разберем дали Империята наистина ще продължи по обвинението.

— Не бих казал.

Веждите му се вдигнаха.

— Обясни.

— Просто имах предвид, че може да няма неща, които да правим законно, но от моя край на нишката…

— Нещата, за които няма да ми кажеш.

— Точно. От моя край има няколко неща, по които да продължа.

Той заби поглед в бюрото, после вдигна очи.

— Не обичам да съм на тъмно за неща, свързани с мое дело.

— Не те укорявам.

Изсумтя, после каза:

— Добре. Направи каквото трябва.

Кимнах и се въздържах да му кажа, че винаги правя точно това.

— Нещо друго?

— Не засега. Дръж ме в течение за всичко, за което можеш да ме държиш в течение.

— Ти също.

Перисил изсумтя, а аз много предпазливо се доверих на краката си и излязох. Той така и не коментира движенията ми.

Мъчех се да вървя, все едно че не съм пострадал. Помагаше да не се чувствам толкова мишена, въпреки че май няма много логика в това — всеки убиец, който си струва торбата с пари, бездруго щеше да приеме, че съм във върхова форма, преди да направи ход.