Стивен Браст - Йорич

— А ако ще ги търсиш, ще го правиш без мое…

— Нямам такова намерение.

— Добре.

И наистина нямах. Каквито и да бяха шансовете им да убият някого, шансовете им сериозно да повлияят на нещата бяха нулеви. Но нещо или някой друг можеше да повлияе. Може би. Трябваше да помисля.

— Както те гледам, май трябва да помислиш — каза тя.

Кимнах.

Тя замълча. Момчето също мълчеше, само дето очите му говореха много. Станах и закрачих напред-назад. Той ме наблюдаваше. След малко казах:

— Не ме притеснява групата, която иска да убива имперски представители. Притеснява ме групата, която настоява за разследване.

— Всъщност ние също настояваме за това — каза Коути. — Но искаме разследване от нас, от народа. Те искат Империята да се разследва сама.

Премислих го и попитах:

— Смяташ ли, че ще стигнете донякъде с вашето, хм, независимо разследване?

— Не смятам, че искането Империята да се саморазследва ще доведе до нещо. А ти?

— Точно това се опитвам да разбера.

— Дори да могат да ги убедят… — почна тя.

— Не е нужно. Вече е почнало.

Тя ме погледна изненадано.

— Наистина ли?

— Така ми казаха.

— Не бях чула.

— Доста ново е. И сигурно и много секретно.

— Секретно разследване. Добре, мисля, че можем да разчитаме на това.

— Аз пък мисля, че императрицата иска да разбере какво се е случило и защо.

— Аз също бих искала да знам — каза Коути.

— Но има други, които не искат.

Погледна ме въпросително.

— Джерег — казах.

— Джерег ли? Защо ще ги интересува пък тях?

— Защото може да попречи на схемите, които се опитват да завъртят.

— И какви точно са тези ужасни схеми?

— Точно за това не мога да говоря — отвърнах.

Тя кимна.

— По-добре е човек да говори за това, което го притеснява — каза Влад Ноуратар.

Първият ми подтик бе да му възразя, което е смешно, като си помислиш. Но имах чувството, че Коути няма да го одобри, тъй че просто отвърнах:

— Прав си. Но понякога трябва да не говорим за някои неща, за да не създадем неприятности на други хора.

Изглежда, му прозвуча логично, защото кимна.

— Имаш приятели, знаеш го — каза Коути.

— Трудно е да го забравя. Това е единствената причина, поради която все още се мотая тук и дразня джерег. Имаш ли някакви новини от Лявата ръка?

Тя поклати глава.

— Спазват споразуме… Защо? — Изведнъж ме погледна с тревога.

— Това може би включва и тях.

— За толкова симпатичен мъж определено си създаваш много врагове — въздъхна Коути.

— Такова ми е бремето.

Усмивка пробяга по скулестото й лице, обрамчено от права черна коса, и в тъмните й дълбоки очи. Трудно е да се повярва, че едно лице може да изрази такъв обхват от…

„Шефе, ако не можеш да се съсредоточиш върху проблема, ще се позова на изпълнителната си власт да ни изведем от този град“.

„Кога пък получи изпълнителна власт?“

„Би трябвало да ми дадеш изпълнителна власт“.

Огледах тавана над главата на Коути и попитах:

— Как мога да ги намеря?

— Срещат се в дома на водачката си, тя е печатар по професия. Казва се Бринея. Живее на улица Енох, близо до Дърварския пазар. Малка къщичка, боядисана в грозно зелено, с два бора отпред.

— Благодаря.

— Наистина ли трябва да се видиш с тях?

— Не съм сигурен. В момента има твърде много неща, в които не съм сигурен.

— Възможно е да се стигне до кръв, Влад.

— Мда, същото си мислех.

— Просто да знаеш.

Свих рамене.

— Виждал съм кръв. И съм пускал.

— А напоследък?

— Опитвам се да използвам повече главата си и по-малко ножовете.

— Точно това ме притеснява.

— Опитваш се да разколебаеш самоувереността ми ли?

Тя поклати глава.

— Опитвам се да се самоуверя, че няма да се въвлечеш в нещо, с което не можеш да се справиш.

— Радвам се, че те интересува.

— Знаеш, че ме интересува.

— Да. Просто обичам да ми се напомня от време на време.

Тя погледна към Влад Ноуратар. Проследих погледа й; момчето ме наблюдаваше с любопитство.

— Добре. Разбрах те.

Станах и отворих вратата. Лойош и Роуца излетяха навън. След две минути Лойош ме уведоми, че районът е безопасен.

— Ще се видим скоро — казах й. — Влад Ноуратар, за мен винаги е удоволствие, сър. — Поклоних се.

Той стана, внимателно остави чашата си и направи достоверно подражание на поклона ми, с крака назад и ръката, помитаща пода. После се изправи и се ухили.

Коути се усмихна гордо и двамата ме изпратиха до вратата.

— До следващия път, Влад — каза тя. И вратата се затвори зад мен.