Стивен Браст - Йорич

Отведе ме до малка уютна стая с батални картини по стените. Някои изглеждаха ужасно реалистични. Имаше много кръв. Не ми се стори много отпускащо. Също тъй не ми донесоха някаква храна или вино, за което след около час щях да се възмутя. За щастие, не мина много повече от час, преди на вратата да се почука. Познах пляскащите ръце на Мороулан още преди Лойош да е успял да каже нещо, който факт можеше и да ме притесни, ако си го бях позволил.

Станах, пуснах го да влезе и затворих вратата.

— Какво има?

Това е Мороулан. Пълен с най-цветисти поздрави и страшно словоохотлив.

— Онези стражи, които стоят пред крилото. Наказани ли са, или удостоени?

— Какво има? — повтори той. Предполагам, че никога няма да го разбера.

— Има едно лице, за което трябва да науча — казах му. — Десаниек. Тя…

— Това е името на съдийката, която води разследването на нейно величество по инцидента Тирма.

— О, знаеш за това?

— Просто чух.

— Мислех, че ще те изненадам.

— Какво за нея?

— Джерег ще я убият.

— Ако джерег го направят, няма да има джерег.

Завъртях очи.

— Няма да изглежда, че са го направили те, Мороулан.

— О? И как ще постигнат това? Трагична злополука? Ще се подхлъзне под карета? Ще падне от сграда? Ще се удави във ваната? Неволно ще се прониже в гърба, докато си почиства ножа?

Запознах го накратко с предисторията и казах:

— Ще бъде обвинена някаква идиотска група източняци и текла.

Той се намръщи.

— Не на…

— Не, друга група.

— Колко са?

— Много, предполагам. Размътваш им мозъците достатъчно дълго и силно и много скоро започват да слушат типа, който им казва как ще им реши всичките им проблеми. — Не бях сигурен дали аз самият вярвам в това, но казването му на Мороулан бе като кимване към Коути. Приятно ми беше да мисля, че ще го оцени.

— Знаеш ли къде и кога?

— Не. Точно затова те повиках. Да помогнеш.

Сложи си физиономията „това ще е добро“ и изчака.

Казах:

— Следих я с надеждата да спипам убиеца, който я следи, с надеждата да го хвана, преди да й скочи.

— Е?

— Ами, никой не я следи.

Той сви рамене.

— Може би няма защитни заклинания и следят движенията й с магия.

Запазих лицето си безизразно.

— И аз си помислих същото. Можеш ли да го откриеш?

— О, разбира се.

— Добре.

— Сега ли?

— Както решиш. Или сега, или след като я убият. И в двата случая ще е добре.

— Знаеш ли, има моменти, в които наистина ми липсваш.

— Мда. Радвам се.

— Както и да е. Момент. — Затвори очи, отвори ги, погледна ме възмутено и каза: — Оф, да. Аз съм в крилото на дракон. Изчакай тук.

Стана и излезе, тъй че пропуснах да видя как могъщият чародей прави могъщото си чародейство, което сигурно включваше затваряне на очите и, не знам, може би дълбоко вдишване или нещо такова.

Върна се след няколко минути, седна срещу мен и каза:

— Никой не я следи.

— Сериозно? Добре. Не е ли интересно? Някаква възможност да имат белег на нея, за който ти да не знаеш?

— Проверих за магия и вещерство. Предполагам, че е възможно, но не е много вероятно. Означава ли това, че грешиш?

— Не знам. Прекалено добре се връзва, за да мисля, че греша. Но както би казал Перисил, нямам никакви доказателства, които биха свършили работа в съда.

Той помисли, после попита:

— Ако си прав, като пренебрегнем липсата на доказателство, какво става с Алийра?

— Хубав въпрос. Всъщност това е въпросът, нали? Жалко, че нямам отговор. Ако се измъкнат с това, императрицата трябва да избира или да отстъпи на джерег, или да пожертва Алийра. Не знам кое ще предпочете.

— А ако не се измъкнат?

— Тоест?

— Ако ги спрем?

— О. Тогава Империята си провежда разследването на клането и вероятно ще се откаже от всичките тези фалшиви обвинения срещу Алийра. Тя е била Главнокомандващ, когато се е случило, нали така? Нямам представа какво ще е заключението на едно такова разследване.

Той се замисли за миг.

— Мисля, че няма да я признаят за виновна.

— А после?

— Моля?

— Ами, тя е Главнокомандващият. Случило се е, откъдето и да го погледнеш. Колко нагоре трябва да стига отговорността?

— Интересува ли те?

— Не особено. Просто риторичен въпрос.

— И какво ще направиш? — попита Мороулан.

— Не знам. Може би ще се махна от града. Не ми се ще да съм тук, когато се случи каквото ще се случи.

Той ме зяпна невярващо.

— Какво, просто ще се предадеш?

— Така мисля да направя.

— Не ти е присъщо.

— Мороулан, объркан съм. В някой момент, по някакъв начин, те ще премахнат Десаниек. И ще изглежда, че са го направили тези източняци, като протест заради избиването. Може да се случи къде ли не. Последните няколко дни прекарах главно в следенето й. Преброих над трийсет момента и места, които може да са идеални за убиването й. Как мога да знам кое ще изберат? Не можеш да спреш един убиец, освен ако не го познаваш и не го спипаш пръв. Ако имаш някакви предложения как да реша това, чувствай се свободен да ги споменеш. Аз вдигам ръце.