Стивен Браст - Йорич

„Няма да се въвличам в никакви актове на насилие, Лойош, тъй че можеш да се успокоиш“.

„Така ли?“

„Планът се промени“.

„Кога?“

„Вчера, докато говорех с Мороулан“.

Отпуснах се за возенето. Беше добра карета — друсането не ме накара чак да закрещя.

Излязох и платих на кочияшката, а тя се поклони, все едно че бях драгар и благородник. Сигурно си мислеше, че това ще вдигне бакшиша, и май така стана.

Намирах се в една част на Града, наречена Мостовете, вероятно защото главните улици от три от мостовете водят до този район и се пресичат на едно място, наречено Деветте пазара, което всъщност се падаше само на стотина крачки от мястото, където стоях. Дюкянът на Тимбрий беше сгушен между скромните три и четиристайни къщи на дребни търговци, с няколко по-големи къщи под наем и един открит олтар на Келчор.

„Така. Вие двамата влизате отново под наметалото ми“.

„Трябва ли?“

„Не е нужно да влизам там с две очебийни идентификации на раменете“.

„Мислиш, че няма да те познаят само защото не сме с тебе ли?“

„Нещо такова“.

„Шефе, ти си се побъркал“.

„Марш отдолу, и двамата“.

Усетих как понечи да възрази, но се отказа. Двамата се свряха под наметалото ми. Каретата вече се отдалечаваше.

На вратата имаше табела, която ми казваше, че съм добре дошъл, тъй че влязох. Вътре миришеше на прах и някакви мазни работи. Доста голямо помещение, добре осветено, топове плат и онези намотки прежда, които хората, използващи прежда, наричат чилета. Имаше и един възрастен господин, който седеше на стол с прав гръб и като че ли не правеше абсолютно нищо, докато вратата не се отвори. Щом влязох, стана, огледа ме и направи мимиката, която съм свикнал да очаквам от търговци, които не знаят какво да решат за мен, последвана от учтивия вдървен поклон на решилите, че звонкът носи повече щастие от презрението към по-низши от теб. Точно това е разликата, знаете ли, между един търговец и един аристократ: истинският аристократ винаги предпочита да презре по-низшия от него.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, милорд?

— Надявам се. Искам да се видя с господарката на къщата.

Той се намръщи.

— Моля?

Звън. Звън. Звън. Сребърен.

— Ще проверя дали е на разположение.

Изчезна през една врата, а аз заоглеждах ярките платове. Екзотични. Точно така Коути наричаше тези цветове: екзотични. И точно такива си бяха, да ви кажа. Яркосиньо, натрапчиво жълто и тъмнооранжево като океанска вълна по залез.

Зачаках.

Онзи се върна, отново се поклони вдървено и рече:

— Ще ви приеме. Вратата в дъното на коридора.

Отдръпна се и минах покрай него през отворената врата. Почувствах се неловко, докато минавах, все едно че щеше да ме хлопне по главата. Не го направи обаче.

Следваше къс коридор със затворена врата от едната страна и друга пред мен, отворена. Тъй че влязох.

Беше на средна възраст за драгарка, на около хиляда, да речем, и облечена в сивото и черното на джерег. Седеше зад бюро, с много делови вид, и щом влязох, стана. Нищо в изражението й не издаваше, че ме познава, макар че това едва ли бе доказателство.

— С какво мога да ви услужа? — попита, като едва прикриваше пренебрежението си. Виж, тя беше аристократка.

— Търся познание, о, мъдра.

Тя се намръщи.

— Подигравате ли ми се?

— Да, но само приятелски.

Тя седна и ме изгледа с присвити очи.

— Не съм ви приятелка. Имате ли някаква работа за мен, или не?

— Имам. Търся информация, като може да се наложи да се неутрализират заклинания против подслушване.

— Дайте ми подробности.

Това включи в главата ми всевъзможни аларми. Нима очакваше да я помоля да извърши престъпление просто така? В смисъл, Лявата ръка може би правеха такива неща, но как тогава оставаха в бизнеса?

Погледнах я в очите.

— Моля?

— Преди да мога да приема, трябва да знам кой точно искате да бъде подслушан. Трябва да получа разрешително от съда.

— Естествено, не бих поискал да правите нещо незаконно.

— Естествено.

— Тъй че, разбира се, трябва да минете през съдебните процедури.

— Да.

— Предполагам, че на адвоката се плаща отделно?

— Естествено.

— Колко?

— Сто.

— Много е.

— Да.

— Е, добре — казах. — Ще ви дам разписка за Харбръф.

Тя кимна. Със сигурност знаеше Харбръф: той не използваше прякори, което го правеше особено популярен сред джерег — и леви, и десни, вероятно. Та благодарение на него все още разполагах с пари.

Тя ми подаде писалка, мастило и попивателна, написах стандартното разрешение и й го връчих. Огледа го внимателно, предполагам, че изпрати образа на някого, за да се увери, че има авоари, които да го покрият.