Стивен Браст - Йорич

— Какво мога да направя за вас, сър? — попита Понсър, след като отпи.

— Кажи ми какво знаеш.

— Сър?

Усмихнах се.

— Налага ли се да си някъде в следващите два часа?

— Ами, трябва да потърся работа…

— Колко изкарваш?

— Три петака в Имперското крило. Ако се наложи да…

Дадох му империал.

Той се вторачи в него, после в мен, пак в него, след това го пъхна в кесийката на колана си.

Вече бях задържал вниманието му.

— Виждаш се с разни хора — казах му.

— Милорд?

Не съм напълно сигурен доколко титлите и доколко империалът имаха нещо общо с превръщането ми в „милорд“. Поясних:

— Опитвам се да се науча как да се оправям тук и кой, кой е, за да не се излагам, когато се срещам с непознати.

Кимна, все едно че идеята е страхотна и че той е точно човекът, подходящ за работата.

— За кого искате да научите най-напред?

Имаше сериозно, делово изражение. Постарах се да не се изсмея в лицето му, защото щеше да е непродуктивно, да не говорим, че и невъзпитано.

— Кои са близо до нейно величество?

— Близо ли? — повтори той, все едно бях споменал нещо скандално.

— В чии мнения се вслушва?

— А. — Замисли се отново. — Ами, най-напред лейди Мифаант.

— Тя коя е?

— Исола. Няма, мм, длъжност или нещо такова. В смисъл, няма как да я наречеш. Тя е на нейно величество, мм, не знам думата. Лицето, при което императрицата ходи, когато нещо я притеснява.

— Доверено лице? Най-добрата приятелка?

Нещо тук го притесняваше — като че ли, не знам, може би от императрицата не се очаква да има приятели — но накрая кимна колебливо.

— Кои други?

— Нерулан, разбира се. Лекарят й.

— Аха.

— И нейният, ами… — Замълча и леко се изчерви.

— Мм?

— Знаете.

— Не знам всъщност. Освен ако нямаш предвид, че си има любовник.

Кимна веднъж и ме погледна предпазливо, сякаш очакваше да му подскажа коя физиономия е най-подходяща за случая.

— Кой е той? Или е тя?

— Той. Той е, мм… — Замълча и ме погледна леко притеснено.

— Източняк ли? — попитах. Всъщност знаех много добре, но колкото по-малко признаех, че знам, толкова повече щеше да ми каже.

Кимна в отговор.

— Да. Чувал съм слухове. Как се казва?

— Лаело. — Сниши глас и добави: — Той е вещер.

— Виж ти. Интересно.

— Жив е от, мм, във всеки случай от по-дълго, отколкото обикновено живеят. — Погледна ме, изчерви се отново и прояви подчертан интерес към пиенето си.

Отвърнах му с добре пресметнато приятелско подхилване и с въпрос:

— Как изглежда?

Намръщи се.

— Като вас. Кожата му е с вашия цвят и му растат косми като на вас, над устната. Повече коса обаче, и по-къдрава.

— Предполагам, че обикновено е обкръжен от придворни?

— Опитват се.

— Да, би трябвало.

— Той обаче се старае да стои настрана от тях.

— Не го упреквам. Та как мога да уредя да говоря с него?

— Хм.

Мисля, че въпросът го стъписа. Клюката беше едно. Използването й като че ли го накара да се почувства неловко. Изчаках.

— Не знам. Не мога да измисля начин.

Изчаках още.

— Няма да помогне, но има слухове…

— Да?

— Има слухове, че се познава с Магьосницата на Дзур планина. Не се наложи да се преструвам на изненадан.

„Леко, шефе. «Слухове», нали?“

„Но все пак…“

„А ако го познава, защо никога не го е споменала?“

„О, стига, Лойош. Тя е Сетра“.

— Това е добре да се знае — отвърнах на Понсър. — Кой още се вижда с императрицата? Има ли си първи министър?

— Не. Е, според някои има, но е тайна.

— Трябва да има съветници, с които се консултира редовно.

— Главнокомандващият, за всичко свързано с армията. И лейди Председателят, за всичко, свързано със Съвета на принцовете. След това, за финансите и така ната…

— Главнокомандващият?

Той кимна.

— Мислех, че Главнокомандващият е под арест.

— Новият главнокомандващ.

— Кой е новият главнокомандващ?

— Нейно височество Ноуратар.

Зяпнах го.