Стивен Браст - Йорич

— Искам да стигна до Двореца.

— Вие сте в Двореца, сър. — Тонът й говореше, че според нея съм побъркан или просто тъп.

— Имам предвид Имперското крило.

— А. — Посочи с брадичка. — Натам, докато не видите трите колони, после наляво до широкото стълбище и нагоре. Ще стигнете точно там.

— Безкрайно съм ви благодарен.

Имаше улици, сгради, колички с храна и мисля, че видях дори един просяк. Това, което не видях, бяха трите колони, докато най-сетне не забелязах нещо като гостилница в миниатюра — столове и маси, подредени в малък двор до дълъг тезгях, изпънат под висяща табела с нарисувани три колони. Хм. Добре.

След това се оказа съвсем лесно да намеря стълбището (изкачих много стъпала, но не толкова много, колкото като че ли трябваше да се изкачат, за да стигна над онзи куполест таван; имаше някаква странна геометрия, свързана с това място) и малко по-късно намерих един паж в ливрея на тиаса, който се оказа така добър да ме упъти във вярната посока. След десетина минути отново се озовах в зона, която изглеждаше позната — заради символите на Имперския феникс на всяка врата, ако не за друго.

Беше по средата на деня и беше оживено — гвардията Феникс изглеждаше невъзмутимо, съветниците изглеждаха сериозно, адютантите изглеждаха важно, придворните изглеждаха придворно и всички те се движеха покрай мен, все едно че бях там, без изобщо да ги интересувам, и можеха да ме ометат, ако бяха склонни, а аз съгласен. Затърсих с очи някой, който не бърза толкова, защото тичането по коридор, пълен със забързани чиновници, не е най-добрият начин да завържеш разговор.

След петнайсетина минути се предадох и се оставих потокът да ме понесе към онова, за което бях почти сигурен, че е посоката към тронната зала.

„Не че искам да те изнервя или нещо такова, шефе, но някой, който би могъл да те закове тук, точно в Имперското крило, би си спечелил голяма репутация“.

„Мда“.

Коридорите на Имперското крило близо до тронната зала са широки, високи и оцветени в бронз и не можете да си представите, че има някакво време през деня или нощта, когато не са пълни със забързани по тях хора, които изглеждат важно. Тук-там има широки сводести входове или тесни врати и от време на време някой изчезваше през някоя или изникваше навън и се вливаше в потока. Не се отклонявах от пътя си, за да не привлека внимание към себе си, но не се и опитвах да се слея, защото означаваше да се превърна в част от непрекъснатото движение, а исках да си оставя малко време просто за да наблюдавам.

Най-сетне зърнах познато място — където се бях хранил вчера. Не държах да повторя грешката си, но много други не бяха толкова придирчиви: този път заведението въртеше доста добър бизнес. Носеше се тихо и плътно бръмчене на гласове, накъсано от дрънченето и тракането на метални подноси и прибори.

Постоях известно време отстрани и само наблюдавах. От другата страна, сам на една маса, седеше драгар на средна възраст — някъде на около хиляда, да речем — с бледото закръглено лице на дома Текла. Огледах го за миг. Пиеше бавно и изглеждаше отпуснат и замислен. Приближих се и попитах:

— Може ли да седна при вас?

Стресна се малко и понечи да стане, погледът му обходи мустаците ми, двата джерега на раменете ми и сабята на бедрото. Поколеба се и се намръщи. Дадох му знак с ръка да не става, за да го улесня. Текла никога не са съвсем сигурни дали са над или под благородник източняк — объркваме всичките им сметки със самото си съществуване.

— Разбира се, мил… ъъ, сър.

— Благодаря. — Седнах. — Ще те черпя още едно, каквото пиеш, ако нямаш нищо против. Какво означава жълтата лента на ръката?

Имаше светлокафява коса, показваща се изпод шапка, която бе твърде висока и не достатъчно широка, за да не изглежда толкова нелепо. Погледна лентата, сякаш не знаеше, че е там, и отвърна:

— А. Разнасям съобщения.

— За кого?

— Срещу наем, сър. Искате ли да пратите съобщение някъде из Двореца? Ако е извън самия Дворец, ще трябва да ви взема повече, защото го предавам на…

— Не, не. Просто бях любопитен какво означава лентата.

Той кимна и вдигна халбата си към един млад криота, който май работеше за жената зад тезгяха. Тя пак беше тук, само че много по-будна.

— Аз съм Влад — представих се. — Баронет на това, имперски граф на онова, но всичко това да го пропуснем. — Нямаше да го пропусне, разбира се. Не беше способен на това.

— Аз съм Понсър — отвърна ми.

— Приятно ми е.

Погледна притеснено Лойош и Роуца, но в този момент дойде питието му — миришеше на онази тъмна бира, заради която мразя бира — и това го разсея.