Стивен Браст - Йорич

„Разбира се, шефе. Стига да успееш да устискаш“.

„Другата идея е да не правя това“. Прегледах цял списък с по-практични възможности, след което се приближих до жената зад бюрото и попитах:

— Има ли обща чакалня?

Тя се намръщи.

— Ако желаете да се видите с адвокат, всеки от тях си има кабинет.

— Да. Бих искал да почакам другаде, ако не възразявате.

Като че ли искаше да попита защо, но само посочи надясно и каза:

— Четвъртата врата вдясно. Трябва да е отворена.

— Може ли да оставя бележка за лорд Перисил?

Отново се намръщи.

— Имате предвид висш съветник Перисил?

— Да — отвърнах. Призракът на лейди Тилдра вероятно ми се мръщеше, че не знам правилната титла, както и на нея, че ме поправи.

Чиновничката бе така добра да ми услужи с лист груба хартия и молив. Написах кратка бележка и й я връчих, без да си правя труда да я сгъвам.

— Не знам обичаите на дома ви. Вярвам, че това ще стигне до неговата ръка и до ничия друга, нали?

— Точно така — отвърна тя леко презрително. Сигурно мразеше работата си — да седи тук час след час и да праща хора насам-натам. Зачудих се от колко ли време я върши. От края на Междуцарствието, ако се съдеше по вида й.

Взе бележката и я остави небрежно на бюрото си под нещо като излъскан камък. Обърнах се бавно и огледах залата: няколко души, предимно йорич, минаваха покрай мен, забързани по работата си. Джерегите привлякоха по някой любопитен поглед.

Мястото, където ме насочи, се оказа голямо и удобно, изпипано цялото в светлосиньо, което сигурно бе пресметнато да ме накара да се чувствам по един или друг начин.

„Знаеш ли, шефе, като за индивид, който мрази да чака…“

„О, я млъкни“.

Не че не беше прав. Намерих стол до една стена — всъщност всички столове бяха покрай стените — изпружих крака, затворих очи и се опитах да се отпусна. Някъде под мен имаше джерег, който очакваше да вляза в кабинета на Перисил, за да може да ме убие. Замесен ли беше Перисил в това? Едва ли. Джерег не обичат да използват адвокати за незаконни неща. И освен това, ако беше вътре, бележката нямаше да изглежда странно.

Ето я цялата работа: всеки може да бъде светнат. Просто е така. Ако ужасно искаш да убиеш някого, можеш да го спипаш. Но ако той знае, че го гониш, може да се опази, като стои нащрек. Което прави въпроса прост: колко дълго може някой да остане нащрек, винаги да наблюдава страничните улички, да внимава за всеки, който най-старателно не го поглежда, и да държи под око всичко, дори най-неподозрителните неща? Колко дълго може да издържи човек на това?

За повечето хора отговорът е: часове, може би ден или два.

Но се оказва, че можеш да го правиш много по-дълго, ако имаш два джерега, които те пазят на смени.

Означаваше ли това, че бях в безопасност? Едва ли. Рано или късно щяха да ме спипат. Но благодарение на Лойош и Роуца имах разумно добър шанс това да стане по-късно вместо по-рано, стига да не правя прекадено много глупости.

Знам какво си мислите, но грешите. Вече от месеци не бях правил нищо глупаво. Дали този път оцелях, защото убиецът се оказа немарлив? Може би. Бих искал да мисля, че на негово място щях да съм по-внимателен с бележката. Може би не обаче. Никой не може да направи всичко съвършено. Случват се грешки. Но ние сме убийци: когато правим грешки, някои хора живеят.

От време на време някой влизаше в стаята, изчакваше малко, после идваше някой друг, говореха и излизаха. Предполагам, че съм стоял там около два часа, преди да влезе Перисил. Кимна ми и рече:

— Можеше да ме почакаш в кабинета.

Станах, кимнах и тръгнах след него и надолу по стълбището. Не видяхме никого в дългия коридор. Той влезе, седна зад бюрото си и ме погледна въпросително. Реших, че мога спокойно да заложа, че ако вътре има убиец с нож в ръка, все щеше да реагира някак, тъй че влязох след Перисил и се настаних на стола.

— Искаш ли да обясниш? — попита той.

— Какво да обясня?

— Е, все едно.

— Видя ли Алийра?

— Току-що се върнах. Тя е много, мм, горда.

— Ако не изтъкваш очевидното, значи не схващам.

— Изтъквам очевидното.

— Добре.

— Предимно.

Седеше зад бюрото си все едно току-що бе преживял битка. Много познато ми състояние, макар че когато аз седя така, това обикновено означава, че битката е била повече физическа.

— Ще ми кажеш ли какво стана? — попитах.

— Накарах я да се съгласи да ми позволи да я защитавам.

— Браво.

— Но няма да съдейства.

— Това ще е проблем.

— Да.