Стивен Браст - Йорич

Приближавах се до заключението, че не е в най-добро настроение за разговор. Отпих глътка сайдер, примляснах и огледах стаята. Имаше дори прозорци. Бяха с решетки, но истински прозорци. Докато бях в „Склада на джерег“, нямах никакви прозорци. И бяха направили нещо, което предотвратяваше психична връзка, макар че все пак можех да говоря на Лойош, което ме поставяше в по-добро положение от повечето там.

— Струва ми се, че тук става въпрос за нещо повече от простото нарушаване на закон.

Тя ме зяпна.

— Ти правеше това от години и всички го знаеха — продължих. — Защо ще те арестуват за него сега? Трябва да е замесено нещо политическо.

— Мислиш ли?

— Просто разсъждавам на глас.

— Чудесно. Може ли да го правиш другаде? И да има някой, когото искам да видя точно сега, не си ти.

— А кой?

— Пътедир.

— Е, да. — Можех да си представя какво е да си лишен от Великото си оръжие. Докоснах дръжката на Лейди Тилдра.

— Моля те, махни се — каза тя.

— Е, не.

Изгледа ме кръвнишки.

— Трябва да науча подробностите, ако ще правя нещо по въпроса — казах. — А ще направя нещо по въпроса.

— Защо? — Почти го изръмжа.

— Не бъди глупава. Знаеш защо. За да спечеля по-висока морална позиция над теб. От това преживявам. Самата идея, че ми дължиш…

— О, я млъкни!

Млъкнах и използвах възможността да поразсъждавам. Трябваше ми друг подход. Веднъж, преди години, бях видял стаята в Черен замък, където живееше Некромантката, ако можеше да се нарече стая. Трудно можеше да се нарече и килер. Имаше място, колкото да стои, и толкова. Не можах да се сдържа и подхвърлих колко е малка, а тя изглеждаше озадачена за миг, след което каза: „О, но ти възприемаш само три измерения, нали?“ Да, боя се, че възприемам само толкова. А обичайният ми начин на възприемане нямаше да убеди Алийра да ми каже какво става.

— С какво те хранят тук?

Тя ме погледна.

Рекох:

— Когато бях тук, получавах от онази супа с хлебни корички, плуващи из нея. Просто се чудех дали се отнасят по-добре към теб.

— Кога си бил тук?

— Няколко пъти. Не точно тук, ако трябва да съм точен. В същата сграда, но в друг апартамент. Моят не беше толкова изискан.

— Какво, това морално превъзходство ли ти дава?

— Не, моралното превъзходство го получавам от това, че бях виновен за онова, за което ме арестуваха, и че си излязох на свобода малко по-късно.

Тя само изсумтя.

— Добре де, някакво морално превъзходство поне.

Тя измърмори нещо за джерегите. Допускам, че не беше ласкателно.

— Но пък ти също си виновна — казах. — Формално поне. Тъй че предполагам…

— Ти все много знаеш!

Споходи ме един от онези бързи проблясъци на памет, които те спохождат понякога, този път как лежа на гръб, докато късчета и парчета от света се превръщат в нещо, което не би трябвало да съществува.

— Не чак много. Но повече, отколкото би трябвало.

— Ще се съглася с това.

— Работата е какво би могло да накара императрицата изведнъж да реши, че един закон, пред който си е затваряла очите, изведнъж решава…

— Питай нея.

— Вероятно няма да ми отговори.

— И мислиш, че аз ще ти отговоря?

— Защо не?

— Допускам, че въпросът е риторичен — каза Алийра.

Извърна поглед и зачаках. Налях си още сайдер. Обичам да имам пиене в ръката си, защото имам какво да правя, докато чакам, и защото изглеждам наистина добре, докато го държа, помръдвайки от крак на крак като келнер, когато чака клиентът да избере между суфле със скариди и агнешко по фенарийски. Добре де, може би в края на краищата не изглеждам чак толкова добре. Седнах на един стол срещу нея и отпих отново. Много по-добре.

— Да — каза тя.

— Моля?

— Въпросът беше риторичен.

— О. Моят не беше…

Отпусна се на дивана. Оставих тишината да се проточи, за да видя дали накрая ще каже нещо. Каза:

— Не знам.

Каза го кротко, замислено. Необичайно за нея. Задържах устата си затворена, донякъде в чест на новостта, а и да видя дали ще изникне още нещо.

— Не е толкова просто — промълви тя, все едно че бях другата страна във вътрешния диалог, който течеше в главата й.

— Обясни тогава.

— Ти искаш да го сведа до приятелството срещу политиката.

Вдигнах вежди, за да покажа, че нямам представа за какво говори.

— Но никога не е така рязко разграничено. Въпросът е колко лошо би могло да се окаже едно и какви са шансовете да се случи друго, и колко сигурен си, че едното или другото ще се получи или не.

Кимнах отново. Да хвана Алийра е’Кийрон в настроение за сърдечни откровения бе твърде рядък шанс, за да го провалям с говорене.