Стивен Браст - Йорич

Влязохме в квадратно помещение, голямо приблизително колкото стария ми апартамент на улица Долен Кийрон — а той беше доста голям. Помещението беше празно. Харнууд рече:

— Тук различните представители понякога се събират, за да си говорят неофициално.

— Тук ли трябва да изчакам?

— Не, можем да намерим кабинетите на лорд Делвик.

Радвах се, че стаята е празна. Една среща с представителя на дома Джерег щеше да е неудобна. Отидохме до една врата в другия край и влязохме в коридор. Харнууд кимна надясно.

— Натам, като се заобиколи надясно, ще се върнете при Имперската зала за аудиенции, от другата страна. За съжаление, това е най-краткият път, без да се минава през Залата, което е нередно.

— Разбирам — излъгах аз.

Той се престори, че ми повярва, и завихме наляво. Имаше няколко врати отдясно, а по-натам коридорът се раздвои, но преди това Харнууд спря пред една от вратите и почука. Над нея се виждаше символът на дома Йорич. До този момент не бях хапвал нищо, освен сушени плодове преди около три години и бях в окаяно настроение. Реших твърдо да не си го изкарвам на лорд Делвик.

„Не мога да чакам…“

„Ами недей“.

Роуца леко потрепери и съм съвсем сигурен, че беше смях.

Вратата се отвори и един попрестарял драгар с гъсти вежди и тънки устни ни посрещна с дипломатична усмивка — тоест усмивка, която не значи нищо.

— Добра среща, Делвик.

— И на теб, Харнууд. — Погледна въпросително към мен.

— Това е лорд Талтош, от дома Джерег. Желае да си поговорите.

— Разбира се — отвърна той. — Влезте и седнете. — И да не беше чувал за мен, прикри го добре.

Харнууд си тръгна след обичайните учтивости и извинителни жестове, след което придружих Делвик в стаята му — или по-скоро жилище, защото имаше две врати, които вероятно водеха до личните му покои или нещо такова. Беше доста приятно: дебел тъмночервен килим от тези, дето се внасят от Кереш и околностите, със сложни преплетени шарки, за чието различаване не би стигнал един човешки живот. Нямаше бюро, което по някакъв начин ми се стори важно. Имаше само няколко тапицирани стола с масички до тях, тоест, все едно че ти казваха: „Тук само ще си побъбрим малко с теб, няма защо да се притесняваш“.

Хе.

Делвик ми посочи стол, извини се, излезе през една от вратите и след малко се върна с голяма чиния със сухари и сирене. Бях готов да го разцелувам.

Казах:

— Надявам се, че не възразявате да нахраня малко приятелите си.

— Разбира се, че не, милорд.

Нахраних ги, както и себе си, като се стараех да не изглеждам твърде лаком, но също тъй и без да се притеснявам особено. Има моменти, когато предразсъдъците на драгарите за хората могат да работят за нас. Не ядох достатъчно, за да се заситя, но няколкото сухара с изключително деликатно (чети: безвкусно) сирене помогнаха. Той също изяде няколко, колкото да ми прави компания, докато чакаше да заявя по каква работа съм дошъл.

Извадих монетата, дадена ми от Перисил, и му я показах.

— Хм. Добре. — Погледна ме и кимна. — Много добре. — Отпусна се в стола си. — Кажете ми.

— Защо съдебното преследване на Алийра е’Кийрон става толкова бързо?

— Самият аз се чудех. Значи имате адвокат за нея?

— Перисил — отвърнах му.

— Хм. Боя се, че това име не ми говори нищо.

— Има кабинет в сутерена.

— Къде?

— В Дома.

— А, разбирам.

Изглежда, най-добрите адвокати имаха кантори извън Дома. Това може би трябваше да разстрои увереността ми в Перисил, но се бях доверил на съвета му и го харесвах, а Лойош не бе направил някакъв особено гаден коментар по негов адрес.

— Попитах нейно величество и…

— Моля?

— Попитах нейно величество за това и тя не пожела да отговори. Делвик се овладя и престана да ме гледа вторачено.

— Разбирам.

— Надявам се, че усилието ми не прави задачата ви по-трудна. Усмихна се вежливо.

— Ще видим.

— Значи ще го проверите?

— Разбира се.

Изглеждаше искрено изненадан, че изобщо попитах. Мъничките монети като онази, която ми бе дал Перисил, изглежда, имаха някаква сериозна власт. В такъв случай защо един адвокат с кабинет в сутерена разполагаше с една от тях и защо бе избрал да я използва точно за мен?

„По-късно — помислих си. — Запомни го и го остави да отлежи“.

— Как ще се свържа с вас?

— Или чрез Перисил, или в Черен замък.

— Черен замък? Лорд Мордран?

— Мороулан.

— А, да, разбира се. Добре. Ще ви се обадя.

— Благодаря ви — казах и станах. — А…

— Да?