Стивен Браст - Йорич

— Има ли място, където може да яде човек, тук в Двореца? В смисъл, за тези от нас, които не работят тук?

Той се усмихна.

— Има десетки такива места. Най-близкото е точно извън вратата ми вдясно, завивате пак вдясно, надолу по стълбите и първата вляво.

— Благодаря ви — отвърнах най-искрено.

Той кимна, все едно че му беше безразлично. Предполагам, че ако се мотаеш достатъчно дълго в Имперския двор, губиш способността си да различаваш искреността.

Наистина се оказа, че има някаква храна. Стая с достатъчно място за цял батальон, заета от четирима души като самотни тръни по скалист хълм. Ядяха нещо, раздавано от мършава стара криота, която изглеждаше полузадрямала. Взех някаква неидентифицируема супа, която се оказа прекалено солена, вчерашен хляб и нещо, което някога трябваше да е било печено телешко. Поръчах си вода, защото не можех да се доверя на вино. Взимаше прекалено скъпо. Така и не разбрах защо беше толкова празно.

Лойош също не хареса особено храната, но двамата с Роуца хапнаха съвсем доволно. Е, аз също, ако ще си говорим честно. Беше някъде рано следобед. Предположих, че по обяд мястото е много по-оживено и храната по-прясна.

Привърших и напуснах със сърдит поглед към търговката — няма да я нарека готвачка, — която изобщо не го забеляза, и се запътих да видя адвоката си. Адвоката на Алийра. Добре де, адвоката.

В този момент искам да споделя наблюдението, че бях прекарал последните няколко години в пътуване и бях посетил села, отделени едно от друго с планина, река или гора, които не бяха толкова отдалечени, колкото едно място в Имперския дворец от друго в Дома на йорич, разположен непосредствено до него. Според Лойош говоря метафорично и може би е прав, но не бих заложил срещу банката на това.

По някое време все пак стигнах и, чудо на чудесата, той все още си беше там и сякаш изобщо не беше мърдал от мястото си. Сигурно не беше. Сигурно си имаше лакейчета, които да вършат цялото тичане насам-натам. Хареса ми.

Влязох и още преди да съм успял да го попитам, каза:

— Всичко е уредено. Бихте ли желали да посетите Алийра?

Виж, това, между другото, не беше толкова лесен въпрос, колкото може би прозвуча. Но след като се поколебах само за миг, отвърнах:

— Естествено. Най-лошото, което може да направи, е да ме убие.

Това ми спечели въпросителен поглед, но го пренебрегнах.

— Идвате ли с мен? — попитах го.

— Не. Вие трябва да я убедите да ме види.

— Добре. Как го постигнахте?

— Предполагаемият й отказ да се види с приятел или адвокат би могъл да е свързан с преднамерена изолация от страна на Империята, със съдействието на Правораздаването.

Зяпнах.

— Мислите ли?

— Казах „би могъл“.

— Но всъщност не мислите така?

— Определено няма да отговоря на това и не ме питайте отново.

— Добре. Но те го повярваха?

— Повярваха, че имам основания за разследване.

— Аха. Ясно.

Той кимна и каза:

— Сега идете и се вижте с нея.

— Хм. Къде? Как?

— Един етаж нагоре, продължавате обратно, докато… ето, ще ви напиша посоките; малко са заплетени.

Заплетени си бяха. Почеркът му бе убийствено изряден и точен, въпреки че написа указанията доста бързо. Трябва да съм изглеждал като идиот, докато вървях по коридорите с два джерега на раменете, непрекъснато спирах, четях бележката и се озъртах. Но тези, които подминавах, бяха или вежливи като исола, или разсеяни като атира, и най-сетне стигнах. Две мраморни колони охраняваха висока и широка двукрила врата. Крилата бяха изваяни толкова пищно с подскачащи йорич, че човек можеше и да не забележи, че са обковани с желязо. Трябва да ги видите някой ден. Подскачащи йорич не е нещо, което човек вижда изваяно всеки ден, и с основание. Пред вратата имаше четирима стражи с вид сякаш нямаха никакво чувство за хумор и един ефрейтор, чиято работа бе да разбере имаш ли сериозно основание да искаш да ти отворят.

Убедих го, като му показах монетата, и се чу силен звън, последван от действията на невидими слуги, които задърпаха невидими въжета, и вратата се отвори. При Мороулан нещата действаха по-добре.

Беше малко странно да вляза през този портал. Първо, другата страна ми беше по-позната. Бил съм там и ме прониза хладна тръпка, щом стъпих на голия каменен под. Няма да говоря за последния път, когато бях в затворите на йорич. И определено няма да говоря за времето преди това.

Точно след входа в широкия коридор имаше малка стражева кабина, като къщурка със стъклени прозорци. Вътре имаше две кушетки, предполагам, за да спят там, и маса, зад която седеше сержант. На един стол до него седеше жена, а пред него лежеше разтворена дебела книга с кожена подвързия.