Стивен Браст - Йорич

След малко тя каза:

— Знаеш ли, Влад, че според всичко, което ни е известно, изглежда почти сигурно, че поне пет от първоначалните шестнайсет племена са практикували човешко жертвоприношение?

— Не бях в течение…

— Мнозина допускат, че, след като имаме доказателства от петте, може да се предположи със сигурност и за останалите единайсет. Не знам дали са прави, но не мога да докажа, че грешат.

Покашлях се, все едно че имах да кажа нещо по въпроса. Тя ме погледна с очакване, тъй че трябваше да измисля нещо.

— Мм, как са избирали щастливеца?

— Различно в различните племена. Пленници в битка, избрани като особена чест, наказание, награда, поличби.

— Кога е прекратено?

— Когато била създадена Империята. Обявено е за незаконно. Това е бил първият имперски едикт.

— Акт на доброта от страна на вашата предшественичка. Добро за начало.

— Всъщност не е точно доброта. Говорила е с боговете и е разбрала, че боговете или са безразлични или враждебни към въпросната практика. Тъй че наречи го практичност. Споменавам го, защото… — Замълча, замръзна за миг, а Глобусът запулсира син над главата й. — Извинявай. Май трябва да ръководя империя.

Станах.

— Благодаря ви, че ме приехте. — Направих най-изящния поклон, на който бях способен. Казвали са ми, че е ужасно лош.

— Винаги е удоволствие, граф Шурке.

Отстъпих заднешком няколко стъпки (има точен брой стъпки, но не ги знам) и се обърнах. Тя каза зад мен:

— А, и благодаря ти, Влад.

— За…?

— За документите за правене на хартия. Казаха ми, че са ценни.

— О! Бях забравил… Как разбрахте, че съм ги пратил аз?

Тя се усмихна.

— Досега не го знаех.

Споменаването за правене на хартия върна низ от заплетени спомени и някои откъслечни спомени, с които не ми се щеше да се занимавам точно сега. Но беше добре, че тя го спомена. Отвърнах й, надявах се, с приятелска усмивка през рамо и напуснах.

В: Моля заявете името си, своя дом и своя град по местоживеене.

О: Дорнин е’Ланя, дом на Дракона, град Тухларово.

В: Звание и длъжност?

О: Сержант, Имперски въоръжени сили, Втора армия, Четвърти легион, Четвърта рота.

В: Какви бяха заповедите ви на втория ден от месеца на Лиорн тази година?

О: Трябваше да ескортираме обоз от Норест до Камен меч. Същия ден минавахме през Тирма, в херцогство Карвър.

В: И какво бяхте чули за Тирма?

О: Знаехме, че цялото херцогство е въстанало.

Императрицата: Официално ли знаехте за това, или от слухове?

О: Беше всеизвестно, ваше величество.

В: Отговорете на въпроса на Нейно величество, сержант.

О: Изобщо не сме били уведомявани официално.

Глобусът показва лъжа.

В: Бихте ли премислили отговора си, сержант Дорнин?

О: Не, милорд. Това е отговорът ми.

В: Беше ли се случило нещо необичайно в деня преди пристигането ви в Тирма?

О: Имаше ги обичайните проблеми с фургоните на кервана, но никакви нападения или инциденти.

В: Опишете какво се случи, когато влязохте в Тирма.

О: Бяхме спрени от тълпа, която се опитваше да отвлече фургоните, и се защитавахме.

В: Докато бяхте в Тирма, вие или командването ви бяхте ли въвлечени в някаква битка или проява на насилие, която не включва самозащита при нападение?

О: Не бяхме.

Глобусът показва лъжа.

В: Желаете ли да промените отговора си?

О: Не желая.

В: Запознат ли сте със санкциите за лъжа под Глобуса?

О. Да.

Слязох обратно по късото стълбище, поех по коридора, спрях и почнах да се мъча да си спомня името, което ми бяха дали.

„Делвик.“

„Знаех го.“

„Ясно де.“

„Тъкмо щях да си го спомня.“

„Да бе.“

„Млъкни“.

Успях да се върна там, където Харнууд още стоеше и чакаше. Усмихна се все едно се зарадва, че ме видя. Поклоних се толкова изрядно, колкото можах — не че щеше да ми каже, ако съм сбъркал нещо — и рекох:

— Извинете, да познавате лорд Делвик?

— Разбира се, милорд. Да ви заведа ли при него?

— Ако бъдете така добър.

Беше така добър. Даде някакви указания на пазача на вратата, а на мен ми даде знак с ръка, че трябва да вляза в крак с него.

След като познавах лейди Тилдра от толкова дълго време — в плът имам предвид, — изобщо не се изненадах, че с такава привидна лекота скъси крачките си, за да се изравнят с жалката ми човешка походка.

Няма да се опитвам да описвам завоите, които взехме, нито стълбищата, които водеха нагоре само за да се спуснем веднага след това по други надолу. Ще спомена един изключително широк коридор, с нещо като златна украса върху слонова кост, с окачени по стените псиотпечатъци на някои от най-странните личности, които съм виждал изобщо. Всички приличаха достатъчно много на Деймар, за да ме убедят, че са Господари на ястреба, и всички ме гледаха вторачено, с едно и също изражение, все едно казваха: „Що за странно животно си ти, между другото, и би ли имал нещо против да те поогледам малко?“