Стивен Браст - Йорич

— Аха. Да, това може и да свърши работа. Или може просто да я направи още по-упорита. Тя ще го разбере, разбира се. — Помислих малко. — Трудно е да се предвиди как ще реагира.

— Хм. Има и друго нещо, което бих могъл да опитам първо. Във всеки случай ще е по-бързо.

— Ако е и по-малко вероятно да бъда убит, би било добре. Какво е то?

— Процедурно оплакване до Империята. Ако започнем с атака, винаги можем да отстъпим; ако започнем в защита, е по-трудно да променим посоката. — Пръстите му забарабаниха по бюрото. После кимна. — Да, ще опитам първо това. Бих могъл да уредя написването на тъжбата и внасянето й до един час. Може да получим резултати до края на деня.

— Тогава да не губим време.

— Не и с това. По някаква причина бързат с това дело.

— Мм, да. Така изглежда. А защо е така?

— Хубав въпрос. Ако искате да направите нещо полезно, открийте отговора.

— Какво ви навежда на мисълта, че мога да го открия?

— Името ви ми е познато.

— Предполагах. Известен съм.

— В известен смисъл.

— Можете ли да ми кажете къде да започна с търсенето?

— Бихте могли да попитате императрицата.

— Става.

Веждите му леко се вдигнаха.

— Не говорех сериозно.

— О?

— Познавате се с императрицата?

— Разговаряли сме.

— Е, ако смятате, че можете да я накарате да ви каже нещо, няма да ви спра.

— Добре. А ако това не свърши работа?

— Лорд Делвик, от моя дом, би могъл да каже някои неща, стига да пожелае да говори с вас. Той е нашият имперски представител.

— Хубаво. Един съвет: по никакъв начин не замесвайте връзката му с Империята. Имперският дом мрази това.

— Чувал съм — отвърна той.

— Добре, да започваме тогава.

Той отвори едно чекмедже, порови вътре и ми връчи нещо, което приличаше на медна монета със знака на дома Йорич.

— Покажете му това и му кажете, че аз съм ви изпратил.

Взех го, прибрах го и казах:

— Ще ви се обаждам от време на време.

— Разбира се.

Станах, удостоих го с поклон — той го прие с леко кимване — и напуснах кабинета.

Стигнах до изхода без голямо усилие с помощта на Лойош, който има доста добра памет за извивките и завоите.

Пратих го с Роуца навън, за да засекат дебнещи из района убийци. Увериха ме, че няма такива, и закрачих отривисто към входа на Двореца. Целта ми беше Имперското крило.

Винаги, когато попаднете в Имперското крило (добре, винаги, когато аз съм попадал там), ще видите забързани покрай вас пажове и вестоносци, всички със знака на Феникса, обикновено понесли зелена папка, макар че понякога може да е златиста, а понякога — нещо друго вместо папка. Винаги ги подминавам с пренебрежение, защото създават впечатлението, че си знаят пътя, което явно е невъзможно. Вратите, коридорите и стълбите се навсякъде и кривят под нелепи ъгли, все едно са планирани от луд. Нямаш друг избор, освен да помолиш някого да те упъти, обикновено пазач, който, разбира се, няма да пропусне повода да ти обясни какво точно мисли за източняци, които не могат да се оправят.

Дразнещо е.

От друга страна, намирането на залите, в които императрицата е на разположение за придворни, е една от по-леките задачи и само след няколко дребни унижения се озовах пред голямата зала без столове, която наричат Имперска зала за аудиенции, но неформално е известна сред джерег като Алея цуни ме по гъза.

Пред голямата двукрила врата стояха двама стражи и добре облечен мъж, който можеше да е роднина на лейди Тилдра — когато тя бе жива — застанал отпуснато, с полуусмивка на лицето. Понечих да докосна дръжката на Лейди Тилдра, но се сдържах. Вместо това се пласирах пред особата и се поклоних, все едно че го правя сериозно.

— Владимир Талтош, дом Джерег и граф на Шурке, на вашите услуги.

Върна поклона ми едно към едно с думите:

— Харнууд, дом Исола, на вашите, милорд.

— Боя се, че не знам процедурата. — Усмихна ми се окуражаващо. — Но бих искал да разменя няколко думи с нейно величество, която вероятно би желала да ме види.

И да беше изненадваща молбата ми, не го показа.

— Разбира се, милорд. Ако благоволите да дойдете с мен в чакалнята, ще попитам.

Отведе ме в една стая, боядисана в жълто, с пет-шест удобни стола, също жълти. Сигурно я наричаха Жълтата стая. Много са креативни в това отношение. Отново ме удостои с усмивка плюс поклон и затвори вратата след себе си.

Седях и чаках, и си мислех от колко отдавна не съм ял.

Мразя чакането.

Мразя да съм гладен.

Помръдвах в стола и си бъбрех с Лойош за предишната ни среща с нейно величество — беше ме удостоила с имперска титла заради някои неволно оказани й услуги. Подозирам, че знаеше, че са неволни, но счете за редно да ме възнагради по свои си лични причини. Случайно знаех, че един източняк й е любовник, и навярно това имаше нещо общо. Лойош направи няколко други предположения за причината, някои от които може би бяха изменнически.