Стивен Браст - Йорич

Или може би не. Чувал съм, че в някои източни кралства е углавно престъпление ако не се отнасяш към краля с подобаващо почитание, но нямах представа дали това е в сила в Империята. Допусках, че мога да попитам Перисил и да ми се отговори много по-дълго, отколкото бих искал. Имперският закон, изглежда, действа така.

Толкова близо до Глобуса можех да усетя лесно връзката с него и разбрах, когато изтече час.

Малко след това Харнууд се върна с дълбоки извинения и бутилка вино, сушени плодове и вест, че нейно величество ме е помолила да проявя търпение, тъй като много искала да говори с мен. Сърцето ми заби малко по-ускорено, щом го чух. Не е ли странно това? Познавах се с Мороулан е’Дриен и със Сетра Лавоуд, дори се бях изправял лице в лице с Вийра, богинята демон, и въпреки това изпитах тръпка на възбуда, че тази жена иска да говори с мен. Странно. Показва какво могат да правят условностите, предполагам.

Харнууд напусна и пих вино, защото бях жаден, и ядох плодове, защото ми даваше нещо за запълване на времето и защото бях гладен. Лойош яде по същите причини, но малко (сушените плодове не са му любимата храна). Роуца като че ли нямаше проблем със сушени плодове.

После почаках още.

Мина почти още един час, преди Харнууд да се върне с още повече извинения и с думите:

— Ще ви приеме сега, лорд Шурке.

Това беше интересно. Искаше да види лорд Шурке, не лорд Талтош. Не знам какво бе значението на това, но бях абсолютно сигурен, че има значение. Това е проблемът с двора, разбирате ли. Всичко е важно, но не ти казват точно защо или как, или какво означава, докато не нагазиш дълбоко в него. Може би в следващия си живот ще съм лиорн и ще ме научат на всичко това, или исола — и ще го знам инстинктивно. По-скоро едва ли обаче.

Станах и открих, че седенето почти два часа е вкочанило тялото ми. Зачудих се дали не остарявам.

Последвах Харнууд навън и по коридора, подминахме вратата, пред която беше стоял, и после завихме наляво, през вход и в доста по-малък коридор, който свършваше при стълбище с осем стъпала — твърде малко, за да е стълбище — до следващия етаж. Не знам. Това така и не съм го проумял. Но горе имаше врата, която беше отворена, и след нея имаше дълго тясно помещение с няколко безразборно разхвърляни из него тапицирани стола. В отсрещния край бе нейно величество, разговаряше тихо с мъж в цветовете на дома Йорич и жена в цветовете на дома Дракон. При влизането ми всички извърнаха погледи към мен, с еднаква липса на изражение.

Глобусът, кръжащ около главата на императрицата, бе светлозелен, което трябваше да ми подскаже нещо за настроението й, но не ми подсказа нищо. Тя се обърна към двамата, с които говореше, и рече:

— Сега ни оставете. Желая да поговоря с този джентълмен.

Удостоиха я с дълбок поклон, мен — с доста по-плитък, обърнаха се и напуснаха през врата в другия край.

Императрицата седна на един от столовете и ми даде знак да застана пред нея. Подчиних се и зачаках, без да съм много наясно с етикета, и съжалих, че лейди Тилдра не е до мен в плът, за да ми каже какво се очаква да направя. Зерайка не показа с нищо, че съм нарушил някакъв протокол. Помислих си, че Империята прави някои неща много по-просто, отколкото се правят в Изтока.

— Талтош Владимир — рече тя и по устните й пробяга усмивка. Изглеждаше все така невероятно млада за императрица, но външността подвежда. — Какво е станало с ръката ти?

Погледнах лявата си ръка с липсващия пръст.

— Ухапване от малко насекомо, последвано от голяма инфекция.

Направих усилие да не поглеждам към Глобуса, докато го казвах. Глобусът, казвали са ми, засича лъжа само ако го попиташ за това, а дори и тогава може понякога да бъде надвит, както съм имал повод да разбера.

— Не можа ли да се изцериш с изкуствата си?

Докоснах увисналия на врата ми амулет.

— Не съм сигурен доколко ваше величество знае за…

— О, разбира се — прекъсна ме тя. — Бях забравила.

— Много мило от страна на ваше величество, че изобщо го помните.

— Да. Аз съм въплъщението на добротата, както и на милостта и справедливостта, които, както знаеш, винаги вървят редом. Какво те води обратно в столицата, предвид обстоятелствата?

Добре, да, знаеше за „обстоятелствата“. Бях изненадан само, че я интересува толкова, и се зачудих защо.

— Алийра е моя приятелка — казах.

— И моя — рязко отвърна тя.

Едва не подскочих. Не е добре, когато императрицата ти е ядосана — попитайте, когото щете.

— Ами, естествено, исках да я видя.