Стивен Браст - Йорич

— Но тя нямаше да го направи, освен… — Спря и ме изгледа ядосано.

— Освен какво?

— Просто млъкни.

— Няма. Ще говориш ли с адвоката?

— Защо?

— За да не те, не знам, убият или нещо такова.

— Мислиш ли, че ме интересува?

— Като че ли си спомням как веднъж се би, все едно че те интересува. Може и да си го симулирала обаче.

— Знаеш адски добре, че онова беше друго.

— Знаеш, че винаги съм се затруднявал с различията.

— Винаги си се затруднявал да разбереш нещо, което не е с пряка практическа стойност.

— Казваш го, все едно в това има нещо лошо.

Тя изсумтя възмутено.

— Добре. Точно сега може би не е моментът за философстване. Ще говориш ли с адвоката?

— Не — отсече тя.

Приех го за колебание.

— Страх те е, че може да решат, че си невинна?

Погледна ме. После извърна очи.

— Върви си. — Колебливо.

— Разбира се. Междувременно, какво знаеш или подозираш, че би могло да е довело до тази, мм, ситуация, и не искаш да се разкрие?

— Няма да ти кажа нищо, Влад. Остави ме на мира.

Трудно бе да разбера как да реагирам, след като бе толкова колеблива в желанията си.

— Арестували са те по държавни причини — казах, все едно че бях убеден в това. — Може да не знаеш какви са те, но знаеш, че е така. И се боиш, че ако се защитиш, това ще попречи на замисъла на императрицата.

— Разкарай се.

— Очевидно не ти е хрумвало, че императрицата разчита, че ще се защитиш, иначе изобщо не би прибягнала до тази хитрина, за да постигне каквото се опитва да постигне.

Погледна ме и този път в очите й проблесна любопитство.

— Откъде знаеш?

— Тя ми го каза. Почти ми го каза, с онова, което не пожела да ми каже.

— Говорил си с нея?

— Защо не? Имам имперска титла все пак.

— И тя каза…

— Останах с чувството, че стават много неща, за които не би могла да ми каже.

— Останал си с чувството.

— Точно така.

— Значи предполагаш.

— По-малко от увереност, повече от предполагане.

Изсумтя неопределено.

Зачаках. Господарите на дракона са твърде упорити, за да ги убедиш в каквото и да било с аргумент, тъй че номерът да се справиш с тях е като избягваш да казваш нещо, което ще те убие, докато не помислят и сами не стигнат до твоето мнение. Повече от всички, това е вярно за Алийра.

Накрая тя каза:

— Ако нейно величество не е искала да бъда обвинена, нямаше да започне процедурата по ареста ми.

— Така излиза.

Това бяха последните думи, казани за няколко минути. Казани гласно, имам предвид. Лойош ми поговори малко в ума, предимно наблюдения за характера на Алийра. Чувал ги бях. Казвал ги бях.

— Искам отново да наблегна на нещо важно — наруших мълчанието по някое време.

— Какво. Е. То?

— Ако нямаш адвокат, за всички ще е съвсем очевидно, че съзнателно се принасяш в жертва. Ако съзнателно се принесеш в жертва, това вероятно в голяма степен ще осуети онова, което императрицата се опитва да постигне.

Тя ме зяпна. Мисля, че разбираше, че просто се опитвам да я изиграя да направи каквото искам. Бедата бе, че аргументът беше сериозен. Накрая каза:

— Добър ли е поне адвокатът?

— Откъде да знам? — отвърнах. — Вероятно не.

Изгледа ме с яд.

— Добре. Ще го видя.

— Ще го уведомя.

— Махай се оттук.

Този път я послушах.

Има един хан, наречен „Отдихът на танцьора“, недалече от крилото на йорич. Това е едно от онези места, където си мислят, че ако напълнят двора с мраморни статуи, фонтани и цветя, които цъфтят извън сезона, могат да ти вземат два глобуса за стая, струваща девет медни петака. Действа, предполагам. Аз поне ги платих. Някои от статуите бяха хубави. И знаете ли, когато си бил известно време далече от цивилизацията, оценяваш стая за девет петака на каквато и да било цена.

Имаше и друго предимство: според обичая на дома Джерег за всеки, който е там, се смята, че си е у дома. На теория там трябваше да съм в безопасност. На практика, тъй като една от причините джерег да ми искат живота бе, че бях нарушил подобно правило, вероятно не трябваше да залагам душата си на това.