Стивен Браст - Йорич

Още глобус ми струваше, за да ми донесат храна до стаята, която имаше прозорец, от който можех да виждам горните нива на крилата на йорич и криота, първото със сигналната камбанария, второто с масивната му стена с барелефи на растения от джунглата. Можех да ги виждам добре, защото прозорецът бе стъклен. Такива неща получаваш за два глобуса на нощ.

Леглото беше значително по-меко от земята, на която бях свикнал да спя напоследък, а стаята беше достатъчно голяма, за да се завъртя с изпънати ръце. Това им е особеното на стаите близо до Двореца: малки са. Може би, са планирани така, та Дворецът да изглежда още по-голям, не знам.

„Каниш ли се изобщо да поспиш, шефе?“

„Стените са прекалено дебели. Прекалено е тихо. Свикнал съм с разни неща, които свирят и шумолят цяла нощ“.

Той не отговори и някъде по това време заспах. Сънувах някакъв объркващ сън за дебели стени, които бяха между мен и нещо, което исках, не помня какво беше, и непрекъснато се опитвах да прокопая през тях с тъп нож. Защо беше тъп? Откъде да знам? Бях само зрител.

Събудих се късно на другата сутрин и се почувствах доста добре. Лойош и Роуца разузнаха района, решиха, че е безопасно, и излязох да потърся клава. Намерих. Изпих я. Бях щастлив. Взех си и топло сладко хлебче, с пълнеж от кетна, и то също беше добро. После, с Лойош и Роуца, поели охраната ми, се запътих към крилото на йорич.

Вратата на адвоката бе затворена и на нея бе забодена бележка с буквата В, старателно и красиво изписана. Погледнах бележката, разгънах я и прочетох:

„Тичам по задача. Изчакай ме в кабинета.“

Свих рамене и посегнах към бравата, а Лойош рече:

„Шефе!“

Замръзнах.

„Какво има?“

„Не знам“.

Ръката ми забърса дръжката на Лейди Тилдра, но не я извадих. Ваденето на моргантско оръжие в Дома на йорич е от онези неща, за които после те одумват, и нямаше да го направя, ако не се наложеше.

„Нещо около тази бележка ме притеснява“.

„Ако ми кажеш, че изведнъж си станал експерт по почерци…“

Не отговори. Усещах, че мисли, или най-малкото правеше нещо с ума си, сондираше или душеше по начин, който не можех да доловя. Зачаках. Надявах се никой да не мине покрай мен, защото или щях да го убия, или да се почувствам като идиот, че стоя пред тази врата, без да мърдам. Огледах отново бележката. Беше ли същият почерк като на Перисил? Почти, сякаш. Понечих да извадя посоките, които ми беше написал, за да сравня почерка, но Лойош заговори, преди да съм успял.

„Има някой вътре“.

„Добре“.

„Не е той“.

„Ясно. Някой друг наоколо?“

„В няколко от другите кабинети има хора“.

„Прати Роуца напред“.

Тя хвръкна от рамото ми още преди думите да излетят от метафоричната ми уста. Обърнах се и тръгнах обратно, откъдето бях дошъл — не много бързо, не прекалено бавно, като се стараех да съм нащрек за всеки звук, за всяко рязко движение. Това е от онези преживявания, които събуждат всяка частица от тялото ти. Ако не беше възбудата, щях просто да го зарежа изцяло.

„Според нея напред е чисто, шефе“.

Коридорът беше много, много по-дълъг, отколкото преди две минути, когато го минах в обратната посока, и стъпките ми отекваха много по-шумно. Двама съдии крачеха бавно към мен, потънали в дълбок разговор, и ги погледнах по-внимателно, макар да личеше ясно, че не са джерег, по откровено любопитния поглед, с който ми отвърнаха. Усещах, че Лойош ги наблюдава, докато не останаха много зад мен.

Стигнах до стълбището в другия край на коридора. Роуца продължаваше да разузнава напред. На наземния етаж можах да се поотпусна малко. Тук имаше униформени военни и още няколко души, както и повече открито пространство. Беше лошо място за ход на убиец.

Същата възрастна жена бе на същото място до вратата. До нея имаше криота с количка за продажба на някаква храна. Купих си гореща хрупкава питка, пълнена с картофи с чесън. Застанах отстрани и започнах да ям и да мисля.

Нахраних с остатъците джерегите. Хората наоколо се престориха, че не забелязват. Лейди Тилдра щеше да е горда с тях.

Изтупах трохите от пръстите си.

„Добре, шефе. Сега накъде?“

„Някъде на безопасно“.

„Да де, и аз това казвах“.

„Тук е доста безопасно, но мисля, че, след като постоя до тая количка шест-седем часа, ще почна да се чувствам глупаво“.

„Това пък кога те е притеснявало?“

„Разбира се, би могло да е забавно да стоя тук, докато убиецът не се откаже и не си тръгне, и да му се ухиля, докато минава покрай мен“.