Стивен Браст - Йорич

— Заключението ми е, че искам да разбера какво става. Аз ще го гледам от своя край, а ти — от твоя.

— Става.

— Знаеш ли как да започнеш?

— Не, разбира се.

Той кимна, все едно щеше да се изненада, ако бе получил друг отговор.

— Отворен ли си за съвети?

— Естествено.

— Стой далече от императрицата.

— Тази част е лесна. Нямам особено желание да я виждам, знаеш ли. Но това само ми казва какво да не правя.

— Сигурен съм, че можем да открием още неща, които да не правиш, ако вложим повече мисъл.

„Виждаш ли, шефе? Има чувство за хумор“.

„И то добро“. На глас казах:

— Трябва ти нещо, което да осигури законова дупчица за Апийра.

Той кимна.

— Мда. Добре, знам толкова за закона, колкото ти за… в смисъл, не знам много за закона.

— Не е нужно. Открий защо обвиняват Апийра и да можеш да го докажеш.

— Да го докажа? Какво точно означава това?

— Намери хора, които са видели или чули разни неща и ще се закълнат в това под Глобуса.

— О, и къде да… О!

— Точно така. Но стой далече от императрицата.

— Страхотно. А ти какво ще правиш?

— Същото като теб, само че с други хора. И ще преглеждам законите, и ще търся решения и правни прецеденти. Няма да си много полезен за тази част.

— Прав си. — Станах и се запътих навън.

Нека обясня отново нещо, което вече споменах: начинът, по който действа един убиец, включва избор на време и място, подготвяне на необходимото (което обикновено означава да си сигурен, че ножът ти е добре наточен) и нанасяне на удара. Ако по някаква причина нещата се объркат — като например типът да стане подозрителен от почерка на една бележка — тогава връщаш назад и започваш отново. Всичко това означава, че никой нямаше да направи ход срещу мен поне за ден или два. Което означаваше, че би трябвало да мога да се отпусна, след като излязох и се запътих към Двореца.

Е, да. Пробвайте го някой път и вижте колко сте отпуснат.

Лойош също беше доста напрегнат, било защото усещаше, че и аз съм така, или защото знаеше какво става. Доста побъркващо е това усещане, когато вървиш по дълъг широк коридор, стъпките ти отекват, не се мярка почти никой, мислиш, че си в безопасност, но се чувстваш гадно. Спрях точно отсам вратата, преди да прекося широката настилка до крилото на йорич, и пуснах Лойош и Роуца да огледат внимателно. Дърветата, осеяли двора, бяха твърде тънки, за да се скрие някой зад стволовете им, но все пак огледах и тях.

Поддържах равна, отмерена походка по дългата, дълга павирана алея между Дома на йорич и Двореца.

„Шефе, никой няма да скочи посред бял ден тук на откритото, пред Имперския дворец“.

„Кого се опитваш да убедиш?“

„Мен, разбира се“.

„Просто, проверявам“.

„Но се сещаш, че те наблюдават“.

„Знам“.

Влязох в Двореца и се запътих към Имперското крило. Беше ми хрумнало, че ще е забавно да броя презрителните погледи, които получавах по пътя си, но всъщност го забравих. Още не ми е ясно как се загубих. Мислех, че съм запомнил пътя. Дори не съзнавах, че съм се объркал, докато не излязох на голямо открито пространство, за което не знаех, че съществува, не чух приглушени гласове и не видях странни и удивителни неща: обущарски дюкян, шивашки, винопродавница, чародейна стока, бижутер. Таванът, ако може да го нарече човек така, беше висок и куполест, а от сребристобелия цвят на купола изглеждаше някак още по-висок.

„Шефе, ама тук има цял град!“

„Май трябваше да продължа нагоре по онова стълбище, дето слязох“.

„Или може би да слезеш, дето се качи?“

„Това наистина е цял град“.

„Тук сигурно има гостилница с по-добра храна от оная дупка вчера“.

„Винаги мога да разчитам на теб, че ще стигнеш до важното“.

„Важното е да открием как да се върнеш там, където искаш да си“.

„Важното е да не ме убият. Това е добро място да светнеш някого“.

„О“, — каза той. И: „Добро е, нали?“

„Все още е твърде рано за тях да нагласят нещо, но…“

„Наблюдаваме, шефе“.

Стараех се да не бия на очи — нещо, в което ме бива, между другото, въпреки двата джерега на раменете ми — и се заозъртах за някой, който да ме упъти.

Момиче, което изглеждаше твърде младо, за да работи за джерег, мина наблизо с кошница, пълна с нещо, от което се вдигаше пара. Сигурно нечий обяд, който щеше да изстине заради мен.

— Моля за извинение, лейди. — Текла особено обичат да ги наричат „лейди“, когато са твърде млади за това. — Можете ли да ми кажете как да изляза оттук?

Тя спря.

— Откъде?