Стивен Браст - Йорич

— Тя не е ли Наследницата на Дракон?

— Тя е и двете.

— Интересно. И се виждат често?

— Не знам.

— Коя е лейди Председател?

— Лорд Ависа.

— Дом?

— Исола. Лейди Председателят винаги е исола.

— О. Разбира се.

За малко да докосна дръжката на Лейди Тилдра, но не исках да изнервям Понсър повече, отколкото се налагаше.

Побъбрихме още малко за несъществени неща, черпих го още една бира, отбягнах няколко учтиви въпроса и се сбогувах. Много по-добър съм в измъкването на информация от текла, отколкото някога, благодарение на един призрак и един нож, в същата последователност. Дълга история, все едно.

Ноуратар и Сетра. Да, не трябваше да се изненадвам, че две от тайните доверени лица на императрицата бяха хора, които познавах. Алийра беше трета, впрочем. Бях се обкръжил с тези типове в сложен процес, започнал преди години, когато един дребен член на Синдиката бе започнал да ми върти номера. И не, нямам намерение да ви занимавам с подробностите. Преживейте го.

Мислех си да ида до крилото на дракона и да видя дали не бих могъл да си побъбря с Ноуратар е’Ланя, Главнокомандващия и Наследничката на Дракон. Някога беше професионален убиец на дома Джерег. Беше работила с източнячката, която стана моя жена.

Синът ми трябваше да е вече на осем. Последния път, когато го видях, беше на четири. Много неща стават за четири години. Досега…

Не.

Стоях неподвижно в един коридор в недрата на Двореца, който управляваше могъщата Драгарска империя, оставил човешкия (да употребим понятието свободно) поток да се лее около мен, и се опитвах да се самоубедя да се заема с работа. Виждането ми с Коути и сина ми щеше да ме натъжи и да ги изложи на опасност. Но пък исках да ги видя.

Коути го беше нарекла Влад Ноуратар.

Изведнъж ме споходи чувството, че ако се срещна с Ноуратар — Главнокомандващия имам предвид — ще я шибна по главата. Май щеше да е най-добре да не говоря с нея точно сега.

„Шефе?“

„Мм?“

„Трябва да се видиш със Сетра“.

„Знам“.

„Не искаш ли?“

„Отчасти е това. Отчасти, не искам целият дом Джерег да научи, че съм ходил там. Черен замък е едно, Дзур планина…“

„Мислиш, че ще си в опасност в Дзур планина?“

„Не, не в опасност. Просто не ми е приятно джерег да разберат, че съм там. Поне веднага“.

„О“.

„Може би има начин… добре, да го направим“.

„Ъъ, как, шефе?“

„Как какво? Как да стигнем там? Имам хитър и коварен план“.

„О, страхотно!“

Запровирах се към крилото на атира и по някое време се озовах на открито. Тук навън беше светло и ми напомни за Изтока, където няма облачна пелена, за да те пази от Пещта. Примигах и изчаках очите ми да се приспособят.

Крилото на атира обикновено е доста тихо и днешният ден не правеше изключение. Това означаваше, че ако има някакви дебнещи ме убийци, които изчакват удобна възможност, щях да ги видя — извинете, Лойош щеше да ги види — навреме. Запътих се по улица Атира, завих покрай обсидиановия монолит (о, да, много сме впечатляващи) на дома Атира вдясно от мен и продължих още няколко крачки след него до улица Мовг. „Мовг“, казали ми бяха веднъж, означавало „търговец“ на някакъв отдавна изтъркан език, съществувал още преди да е имало такова нещо като търговци. Учудващо е, знаете ли? В смисъл, „мовг“. Грозна дума. Как са получили „търговец“ от това? Може би има хора, които проучват такива неща. Вероятно са атира.

Стигнах до малка къща без прозорци, построена от обли камъни. Имаше дебела врата, обкована с железни шини. Отворена. Над входа висеше много детайлно нарисувана табела, на която атира лети над карта на Империята.

„Шефе, не го мислиш сериозно!“

„Защо не?“

„Случайно да си чувал за Лявата ръка на Джерег, шефе? Сещаш се, магьосничките?“

„Познато звучи“.

„Шефе, Лявата ръка не те обичат. А дори да те обичаха, джерег пак биха могли да наемат някоя от тях да наблюдава такива места. Веднага щом телепортираш, някоя магьосничка може да… защо се смееш?“

„Кротувай и гледай, Лойош“.

Влязох. Антрето бе достатъчно голямо, с врата на отсрещната стена. Млада дама от дома Атира седеше на дървен стол срещу вратата, сериозна, загадъчна и много делова. Само дето на челото й не пишеше „Дирачка“.

Изгледа ме, реши точно колко съм благородник (бях източняк, но смеех да нося оръжие открито) и леко кривна глава.

— Да, сър?

— Колко е един телепорт?

— Един империал, до позната дестинация.

— Колко е, за да дойде чародеят с мен?