Стивен Браст - Йорич

— Милорд? О, искате да телепортирате от друго място? Два империала, ако е в рамките на града.

— А колко е, за да го направи скришно и непроследимо? И да добави краткотрайно заклинание, от което да съм магически невидим?

— Колко краткотрайно?

— Минута. Половин минута.

— Десет.

— Устройва ме. Казвам се Владимир Талтош, ще ходя до Дзур планина и желая магьосникът да се срещне с мен в храма на Вийра на Воден хълм в Южна Адриланка.

Нослето й се сбърчи и тя се поколеба, търсеше повод да откаже. Накрая отвърна:

— Ще трябва да попитам.

— Ще почакам тук.

Изгледа ме подозрително, преди да излезе през вратата. Не че имаше нещо за крадене в стаята. Върна се след миг и ме попита отново за името. Този път си го записа на някаква табличка и кимна.

— Ще се срещне с вас.

— Сега ли искате парите?

— Ако обичате.

Пуснах две монети по пет империала в шепата й и маркирах небрежен поклон. Отворих вратата, като застанах достатъчно встрани, за да не се открия за нещо неприятно, което можеше да нахълта през нея, но не толкова, че да се набива на очи какво правя. Лойош излетя навън. Щеше да е удоволствие да видя изражението на чирачката, но бях с гръб към нея. Лойош каза, че е безопасно, тъй че излязох на улицата.

Пълните с народ улици те затрудняват да спретнеш нещо сигурно, но е по-лесно да проследиш целта си и след това да се измъкнеш безопасно. Празните улици, естествено, имат противоположните проблеми. Направих компромис и избрах смесено от двете, като се запътих към Верижния мост и оттам към Южна Адриланка.

„Е, Лойош, схващаш ли?“

„Знам какво мислиш — че джерег няма да те ударят в храм“.

„Правилно“.

„Но все пак трябва да стигнеш до храма“.

„Имам пълно доверие в теб“.

Едно от нещата, които не могат да се направят психично, е мърморенето, но Лойош го докара доста добре.

В града има десетки олтари на Вийра и няколко нейни храма в Южна Адриланка. Този, който бях избрал, представляваше ниска каменна постройка встрани от пътя, с пътека от каменни плочи, покрай която растяха хилави дървета. Нещо повече, кварталът бе с много пространство между къщите. Като цяло нямаше хубави места, където да се скрият убийци. Дори Лойош с неохота се съгласи, след няколко минути кръжене високо горе, че мога да продължа и да стигна до вратите — след това не даваше гаранции.

Отварянето на вратата беше страшничко. Не ми пукаше колко глупаво изглеждам. Вслушах се, застанах отстрани, отворих я рязко и се вмъкнах със скок.

Никой. Мда, глупаво изглеждах. И сигурно бях привлякъл озадачените погледи на минувачите.

Единично помещение с черен олтар срещу вратата, на десетина крачки от мен. Помнех, че в олтара имаше малки дупки за свещи — тукашният жрец вярваше, че човек не трябва да носи на богинята нищо, освен желание да й служи или нещо такова. Не помня как точно го беше казал, беше преди години. Службите тук се провеждаха два или три пъти седмично и на по-големите празнични дни.

Застанах зад олтара и зачаках за магьосника — или убиеца, ако бях подценил джерег. Извинете, не исках да прозвучи тайнствено. Има си правила как действаме: не убиваш някого пред семейството му, не му влизаш в дома и не го пипаш в храм при олтар.

Работата е, че в един или друг момент всички тези правила са били нарушавани. Една от причините да си имам неприятност с джерег бе, че бях нарушил едно от тях. Имал бях лош ден тогава. Идеята ми е, че залагах да съблюдават правилата, поне този път и за известно време. Ако грешах, нещата вероятно щяха да станат забавни.

Появи се след двайсетина минути. Жена. Никакви убийци не дойдоха с нея. Едно на нула за мен. Имаше смуглото лице на атира, но косата й бе толкова светлокафява, че почти руса, което бе леко стъписващо. С леко унесен поглед, който е обичаен, ако не и универсален при атира.

Огледа храма с нещо средно между любопитство и пренебрежение и накрая ми кимна.

— Лорд Талтош?

Кимнах мълчаливо.

— Дзур планина. Непроследимо, с кратко задържаш се облак — продължи тя.

Кимнах отново.

Като че ли се канеше да ми даде някакъв съвет за ходенето там, но явно реши да не го прави и каза само:

— Готов ли сте?

Смъкнах амулета от врага си и го прибрах, с което несъмнено вдигнах нащрек поне дузина магьосници джерег.

— Готов съм.

Дори не махна с ръце, доколкото успях да видя. За миг стаята сякаш се завихри, но след това премина в познатото бавно разтапяне, преливайки през всички цветове от бяло до почти бяло. Проточиха се безкрайни секунди, в които се намирах на две места едновременно и можех да се усетя как изтласквам въздух от пътя си. В този момент изведнъж ме порази мисълта, че може да са я подкупили и да ме достави на убиец. В онова празно, забавено време-пространство бях толкова убеден в това, че вече посягах за кама, когато светът се утаи до познато място в подножията на Дзур планина.