Стивен Браст - Йорич

Усетих, че съм се намръщил.

— Мда, добре. Значи се пада на мен. Как го правя?

— Разбирам, че адвокатът, който си намерил, е много добър. Разчитай на него.

— Нима?

— В рамките на специалността си.

— Това е добре да се знае. Той ме… знаеш какво ме накара да правя.

— Да. Изглежда разумно.

— Ще трябва да говоря с Ноуратар.

— О — рече тя. И: — О.

— Аха.

— Добре. Ще го уредя.

— Благодаря ти.

Глътнах още от виното, без да го вкусвам. Седяхме си така, докато уютната тишина взе да става неуютна. Тогава попитах:

— Сетра, коя още си ти?

— Мм?

— В смисъл, трябва да имаш други, ъъ, самоличности, освен…

— О. Досега не си срещал никоя от тях. Нито си чувал за тях, предполагам.

— Би трябвало да е трудно.

— Понякога. Понякога е единственото забавление, което си имам.

Кимнах. Искаше ми се да я запитам за някой от другите, които беше, но бе съвсем очевидно, че не желае да говори за това, тъй че довърших виното си и замълчах.

Малко след това тя каза:

— Ноуратар се съгласи да се види с теб.

— Кога?

— Сега, ако е удобно.

— Удобно? Хе. Добре. След това бих искал…

Тя се намръщи.

— Какво?

— Нищо. Ще се видя с Ноуратар. След това, бих искал да хапна.

— „Валабар“ се наблюдава постоянно.

— Допусках го. Мислех си за нещо по-безопасно. Като, да речем, „Пробитият дроб“.

— Боя се, че не го знам.

— Извинявай, джерегски жаргон. „Пробитата делва“.

— А, да, до Детелината.

— Собственост е на джерег, тъй че е безопасно. Нискан често се хранеше там, докато половината град обикаляше с балсамиращо масло за него.

— Щом е безопасно — съгласи се Сетра. — Не бих искала да ти се случи нещо.

— Много мило от твоя страна.

Станах.

— Аз ще направя телепорта — каза тя.

Как молите Магьосницата на Дзур планина, ако е прекалено пияна, да ви уреди безопасен телепорт? Отговор: не го правите.

— Благодаря — отвърнах.

Върна се рязък и ясен, всички ръбове очертани, цветовете живи, звуците дори отекваха в ушите ми. Бях стоял там, загледан към къщата, където живееше тогава, изгубил дар слово. Тъкмо бях престанал да доказвам, че не съм герой. Крейгар бе дошъл да предложи морална подкрепа или нещо такова, но бе изчакал малко по-надолу по улицата, за да мога първо сам да се срещна с момчето.

Тя ме покани вътре.

— Къде е…

— Време му е за спане.

— А.

— След малко ще стане.

Седнахме и известно време си побъбрихме за нищо. После от съседната стая се чу звук като от настъпена по опашката котка и сърцето ми направи нещо.

— Ей сега ще се върна — каза Коути.

Срещу мен имаше псиотпечатък на Ноиш-па, на който изглеждаше надменен и строг, което ти показва колко фалшиви може да са псиотпечатъците. Минаха дълги две-три минути, докато се върне.

Зад нея щапукаше момченце. С къси гащички и сива престилка. Тъмната му коса бе спретнато вчесана. Очите му бяха огромни и приличаха на нейните. Коути каза:

— Влад, това е баща ти.

Момчето ме зяпна за миг, после се обърна и се хвана за краката на Коути. Тя ми се усмихна извинително.

— Стеснителен е с непознати. — Кимнах. — Не му обръщай внимание. Ще свикне.

Не му обръщай внимание. Мда.

— Добре.

— Хайде, Влад. Да потърсим ли костенурката?

Той кимна в коленете й. Тя го хвана за ръка и го отведе до един дълъг червеникав дървен сандък под прозореца. Познавах този сандък. Някога бях съхранявал оръжия в него. Сега явно съхраняваше една платнена костенурка, натъпкана с не знам какво.

Очаквах да я гушне, но не го направи. Отиде в един ъгъл, седна на пода и започна да я оглежда. Коути приседна на ръба на една къса кушетка, която не ми беше позната, и взе чашата си. Загледахме го.

— Какво прави? — попитах тихо.

— Мъчи се да разбере как е сглобена.

— О. Толкова ли е трудно?

— Това е нещо като главоблъсканица. Платът се сгъва по определен начин, за да се получи костенурка, а ако го разгънеш правилно, получаваш нещо друго. Първото беше лиорн, второто котка дайо. Не знам какво е това. Предполагам, че ще разберем.

Усмихнах се.

— Решил е първите две?

— Бързо.

Усмихнах се отново.

— Къде му намери тази играчка?

— Едно момиченце ги прави и ги разнася наоколо. Не знам защо. Но изглежда безопасна.

— Момиченце ли? Как се казва?

— Дивира.

Кимнах.

— Познаваш ли я?

— Хм. И да, и не. Но си права. Не би го наранила.

Това, изглежда, задоволи Коути. Погледахме още малко сина си. Сигурно усещаше, че го наблюдаваме, но не ни обърна внимание. Трудно беше да говорим за него, все едно че го няма. И може би лоша идея също така.