Стивен Браст - Йорич

Влад Ноуратар изщапука до майка си и й връчи нещо.

— Много е хубаво — каза тя. — Знаеш ли какво е?

— Кон — обясни той.

Коути кимна и каза:

— Покажи го на татко си.

Той се обърна и ме изгледа преценяващо. Трудно ми бе да реша какво изражение да изпиша на лицето си. Спрях се на леко любопитство, но без да е настойчиво, и май свърши работа, защото той закрачи към мен и ми показа коня.

— Много е хубав — казах. — Но на костенурката сигурно й е много тясно вътре.

Той се намръщи замислено.

— Ти си глупав — обясни ми накрая.

Никога не ме бяха наричали „глупав“. Не бях сигурен как точно трябваше да се почувствам. Добре, мисля.

Дръпна няколко пъти ушите на кончето, доволен, че е разгадал тайната, а после отиде до сандъка, седна на него и почна отново да превръща коня в костенурка. Двамата с Коути го гледахме.

— Много е умен — казах.

Тя се усмихна.

Погледахме още малко Влад Ноуратар. Най-неочаквано той се обърна към мен и заяви:

— Имам ястреб.

— Може ли да го видя? — попитах.

Той зарови в сандъка и извади порцеланова фигурка, висока около една стъпка, много реалистична. Дойде при мен и ми я връчи без колебание. Огледах я внимателно и казах:

— Това е птицата, която се нарича вандур на езика на нашите предци.

Момчето ме изгледа.

— Винаги ли си глупав?

— Този път не. Има много езици. Хората говорят различно.

— Защо?

— Виж, това е един чудесен въпрос. Може би защото са измислили говоренето на различни места, или пък са се премествали едни от други толкова далече, че са започнали да говорят различно. В този език, на който говорим, има само една дума за всички видове хищни птици. Във фенарийския всеки вид птица си има свое име.

— И всяка една птица ли си има свое име?

— Стига някой да й го даде.

— Не си ли избират сами името?

— Не. Е, може пък и да го правят. Не съм сигурен.

— А що за птица е това?

„Добре, този път аз съм обиденият“.

— Не е птица. Това е джерег. Вид летящо влечуго, което яде умрели неща и прави саркастични коментари.

— Какво означава това?

Мда. Голямата ми уста.

— Означава, че понякога казва неща, които не мисли сериозно, защото смята, че са смешни.

— Той говори ли?

— В ума ми.

— Какво казва сега?

— Точно в момента не казва нищо.

— Харесва ли ме?

„Откъде да знам? Не съм го опитвал“.

„Спри“.

„Прощавай, шефе“.

— Можеш да го пипнеш, ако искаш.

„Какво е това, наказание ли?“

„Да“.

Влад завъртя ужасено глава. Усмихнах се.

— Добре, щом не искаш, недей.

Огледах отново ястреба му. Подадох му го. Взе го, занесе го на Коути и се загледа в Роуца, кацнала на рамото й. След малко Роуца изпъна шия към него и наведе глава. Той се поколеба, после посегна с пръстче и пипна главата й така, сякаш го беше страх да не го опари. Роуца не помръдна и той се престраши и я погали по челото.

„Мъча се да реша дали трябва да ревнувам“ — каза Лойош.

„Уведоми ме, когато решиш“.

— Искам да си имам и аз — обяви Влад Ноуратар.

Погледнах Коути, тя отвърна на погледа ми и сви рамене.

— Те са много специални животни — каза му. — Трябва много дълго да се учиш, за да можеш да имаш едно от тях.

Детето я гледаше упорито.

— Ако искаш да си имаш джерег, ще започнем да те обучаваме. Той я погледна, кимна и се върна при сандъка с играчките. Не беше ли много малък да започва да се учи за вещер? Може би. Решението не беше мое.

— Изглеждаш добре — казах.

— Благодаря.

Влад Ноуратар се обърна от сандъка и каза:

— Ти защо не живееш с нас?

Погледнах го в очите. Беше по-трудно от много други очи, в които бях поглеждал.

— Има хора, които искат да ме убият. Ако остана тук, ще ме намерят.

— О — каза той. И се замисли. — Защо не ги убиеш ти?

Погалих дръжката на Лейди Тилдра под наметалото и отвърнах:

— Знаеш ли, задавал съм си същия въпрос.

Коути се намеси:

— Не можеш винаги да решаваш проблемите, като убиеш някого. Всъщност, както баща ти може да удостовери, повечето пъти убиването само влошава нещата.

— Това е вярно, за жалост — отвърнах. — Но все пак е препитание, нали?

— Баща ти се заяжда — каза Коути.

Кимнах.

— Правя го понякога.

— Защо? — попита Влад Ноуратар.

— Още един хубав въпрос.

— Бих могла да му отговоря — каза Коути. — Но няма.

— Така може би е ще е най-добре.

Влад изглеждаше объркан за миг, но го преодоля — черта, която определено щеше да му е от полза в бъдещия живот. Попита:

— Защо искат да те убият?