Стивен Браст - Йорич

Понечих да отвърна нещо за нарушаване на правила, но Коути ме прекъсна с думите:

— Спасяваше живота ми.

Имаше ли нотка на горчивина, когато го каза това, или просто си го въобразих?

— Наистина ли?

— Да — каза тя.

— Искат да го убият за това?

— Да.

— Не е честно — заяви Влад Ноуратар.

— Да — каза Коути. — Не е.

Устоях на подтика да подхвърля нещо банално за това как животът не е честен и оставих хлапето да размисли само.

Той извади лиорн от сандъка, вдигна го в едната си ръка с кончето в другата и ги заоглежда внимателно. После остави кончето и се заигра с рога на лиорна, като го мушкаше навътре и издърпваше. Струваше ми се, че все още мисли за разговора ни, но може би просто си въобразявах.

Казах:

— Крейгар също би искал да се запознае с него.

Тя се намръщи.

— Нямам възражение, но може би ще е по-добре друг път.

— Хубаво.

Станах.

— Трябва да вървя.

Коути кимна.

— Кажи довиждане на татко си, Влад.

Той отново се засрами и скри лицето си. Коути ми се усмихна извинително и двамата ме изпратиха до вратата. Роуца се отърка в лицето на Коути и прелетя на лявото ми рамо.

Обърнах се и закрачих към чакащия ме Крейгар.

Шмугнах се във входа пред мен, без да изчакам да разбера накъде води. Озовах се в тесен коридор със стълбище в края. Продължих нагоре, преглъщайки киселото от паниката, идваща с това, че имаш само една посока, по която да продължиш, когато знаеш, че някой те преследва. Ако Сетра беше трезва, щеше да се съобрази с това, по дяволите!

В края на коридора имаше врата. Отворих я, без да чукам, дясната ми ръка забърса дръжката на Лейди Тилдра.

Главнокомандващият, изглежда, беше задрямала. Вдигна рязко глава и ме зяпна. Ако бе посегнала за оръжие — нещо, което изобщо нямаше да е немислимо — изведнъж щяха да ме търсят много повече хора от джерег… или никой.

Тя примига няколко пъти, докато затаявах вратата и затварях дъх, или каквото там правех.

— Влад.

Стоях до вратата и се опитвах да не дишам задъхано и да не треперя.

— А, здрасти — отвърнах.

Кабинетът й беше малък. Място едва колкото за нея, стол и масичка. От лявата й страна имаше друга врата.

— Задрямала съм — каза тя. — Извинявай.

— Няма нищо. Както виждаш, дойдох все пак.

— Да си намерим ли някое по-удобно място за разговор?

— Нямам нищо против да постоя. Благодаря, че прие да се видим, между другото.

Кимна и вдигна очи към мен — необичайно преживяване и за двама ни.

— Според последното, което чух, ти си Наследницата на Дракон. Сигурно се полагат поздравления.

Отвърна ми с нещо, което може би трябваше да е смях.

— Предполагам.

— Как се обръщат към теб сега, с „главнокомандващ“ или с „ваше височество“?

— Зависи от темата.

— Има ли някаква история тука? В смисъл, в това как си станала Главнокомандващ?

— Не е нещо, за което съм склонна да говоря.

— Ставането ти Главнокомандващ свързано ли е?

— С какво?

— А, мислех, че знаеш защо съм тук.

— Сетра каза, че си искал да се видиш с мен заради Алийра.

— Да. С това.

— Та за какво точно искаш да се видиш с мен?

— За положението на Алийра.

Не беше отговорила на въпроса ми. Искам само да ви обърна внимание, че го забелязах. Не ми минават такива.

— Не съм сигурна колко мога да ти кажа.

— Поради незнание или има неща, които не ти е разрешено да казваш?

— И двете. И може би неща, които мога да кажа, но не желая.