Стивен Браст - Йорич

— Здрасти, Кийра. Надявам се, че не си ме чакала дълго.

Тя вдигна глава и устните й се кривнаха в усмивка.

— Какво ще пиеш?

— Тук ли? — отвърнах. — Нещо бяло и безобидно. Нямам им вяра.

— Голям сноб си.

— Знам. Но аз плащам. Това е моя среща. Ще ядем ли?

— Аз не.

Срамота. Това бе едно от малкото драгарски заведения, където имаха хубава храна — специалитет, наречен „цяра“, включващ парченца месо, залети с лютиво-сладък сос. И на други места го правеха, но тук използваха една и съща пещ от над осемстотин години. Трудно е да се конкурираш с нещо такова. Но срещата беше по моя покана, а тя не ядеше, тъй че и аз нямаше да ям. Лейди Тилдра щеше да го одобри.

Кийра привлече вниманието на един текла на средна възраст с необичайно гъсти вежди и провиснала уста, който си я стегна, колкото да кимне в отговор на поръчката. Влезе дебеловрат тип, облечен в цветовете на джерег, и зае място, откъдето можеше открито да ме наблюдава. Пренебрегнах го. Кийра го държеше под око, без да го издава външно.

„Единственият джерег ли е в заведението, Лойош?“

„Засега. Дай му две минути. Ще започнат да се изсипват през прозорците“.

„Изобщо не се съмнявам“.

Виното дойде. Беше безобидно като теклата, който го поднесе.

— Толкова години минаха — каза Кийра. — Вярвам, че си добре?

— Задникът ми е по-малък и краката по-плоски, но като изключим това, съм екстра.

— А кесията ти? И тя ли е по-плоска и по-малка?

— Не, кесията е наред. Още имам повечето от взетото за Ларис.

Беше леко изненадана. На тази светлина очите й изглеждаха почти сиви, а цветът на лицето й смугъл почти като моя. Винаги изглеждаше малко по-дребна, отколкото е.

— Когато чух, че искаш да се срещнем, предположих, че искаш да ти се открадне нещо. Е, информация ли е?

— И още нещо. Но не като отплата.

— Разбира се. — Беше заинтригувана. — Кажи повече.

— Откога не си се промъквала в Имперския дворец?

— О. — Замълча, премрежила очи. — Сигурен ли си, че ти трябва крадец, а не шпионин?

— Трябва ми шпионин. Но в момента не познавам някого, когото мога да използвам.

— Различни умения са, знаеш го.

— Знам го.

— Продължавай тогава.

— Трябва да има страшно много документи, свързани с процеса на Алийра.

— Цели сандъци, убедена съм. Открадването им ще е по-малък проблем от транспортирането. Да не говорим, че някой ще забележи липсата им.

— Не ми трябват всичките. Само един.

— Кой?

— Там е номерът. Не знам.

Тя повдигна вежда и изчака да продължа.

— Някъде между най-ранните документи, свързани с делото — може би съвсем най-ранните — се надявам, че ще има нещо, което да ни каже как е започнало всичко това. Искам да знам кой е помислил да арестуват Алийра или как е възникнала идеята, или колко трудно е било да убедят императрицата за това, и кой е възразил и защо, и…

— Защо трябва да съществува такова нещо?

— Защото… Добре, виж: не твърдя, че познавам императрицата. Не сме гаджета. Но съм се срещал с нея, говорил съм с нея и Алийра, Мороулан и Сетра са говорили пред мен за нея…

— Продължавай.

— Няма начин да й хрумне да реши проблема си, като заповяда ареста на приятелка. Просто няма начин.

Кийра загриза устна и кимна.

— Мога да го разбера. Добре.

— Тъй че идеята е хрумнала на някой друг. Искам да разбера кой е бил.

— Смяташ, че това ще го има в някоя от папките по делото й?

— Надявам се да намеря нещо, което да ме насочи във вярната посока. Не очаквам пълен отговор, просто намек къде да търся.

— Все пак искаш шпионин.

— Да. Да познаваш някой?

— Няколко. Но звучи предизвикателно. Бих искала да опитам.

— Добре! Колко?

— Две хиляди. Какво, много ли е?

— Не, не. Просто ме изненада. Но за това, което искам, е съвсем разумно. — Извадих банкова бележка и молив, пописах малко и й я връчих.

— Предполагам, че бързаш?

— Трудно е да се каже. Но Алийра е в затвора, тъй че може би тя бърза.

— Ще видя какво мога да направя. Горя от нетърпение.

Усмихна се с уникалната усмивка на Кийра, която върна някои спомени и прогони други.

Пиехме виното си в кротко мълчание. Около нас се носеше тихо бръмчене на разговори. Вратата зад мен отново се отвори, влезе тип в цветовете на джерег и се настани на маса до отсрещната стена. Облегна се на стената, изпружи крака и ме погледна.

— Мислиш ли, че джерег знаят, че съм тук?

— Вероятно. Имаш ли план за излизане?

— Не точно план. В смисъл, мога да бягам по-бързо, отколкото предполагаш.